Стихи
Проза
Разное
Песни
Форум
Отзывы
Конкурсы
Авторы
Литпортал

Разумният Човек (фантастични разкази) — първа част






Р А З У М Н И Я Т

Ч О В Е К


(ФАНТАСТИЧНИ РАЗКАЗИ)


ПЪРВА ЧАСТ


Христо МИРСКИ,   София, България,     2016




     [ Тъй като това е цяла книга то нека дадем идея за корицата (ако няма по-добри предложения).
      Отпред: На синкав фон, в средата окачени на една връв висят везни (аптекарски), в лявото и по-тежко блюдо на които е поставено земното кълбо (с картинка на континентите), а в дясното се вижда само едно стръкче детелина (в саксийка) с по четири листенца, като символ на щастието.
      Отзад: каквото и да е, а може и нищо. ]




СЪДЪРЖАНИЕ


В тази част:

     Предговор
     Новобранецът
     Логична мисъл
     Откритието на професор Колосов
     Стимулаторът на Питър Мак-Грийвз
     Детелината
     Брачното предложение
     Право на избор


Във втора част:

     Homo Rationalis
     Тунелът
     Канибалите
     Биологичен партньор
     Поръчката


В трета част:
     Шестият ден
     Homo Retarded
     Нощите и дните на млада робо-майка
     Нови ?





ПРЕДГОВОР

     Предговори към сборници от разкази, общо взето, не се пишат, но в случая няколко фрази, навярно, са необходими, защото автора е български, и при това нов (не че е млад, но е неизвестен), така че читателя може и да не успее добре да се ориентира. Това е фантастика, или science fiction, но не е приключенска или action такава. По-правилно би било да използуваме поостарелия и основно немски термин "утопични" разкази, което ще рече, че те пак са измислици (т.е. fiction) и се различават от реалния свят в момента, но, кой знае, дали няма да се осъществят в някакво утопично бъдеще? И както е нормално за една утопия, основните проблеми са социални, описващи обстановки и отношения между хората, а не конфликтни ситуации между героите. В тези утопии конфликтите, до голяма степен, са разрешени, макар че може да се спори дали това решение е правилно, или е със съмнителна стойност. В този смисъл повечето разкази са някакви (различни) модели на възможното бъдеще. Доколкото, обаче, те будят размисли, а и мнението на автора е, че в близко бъдеще основните проблеми в обществото на, малко или много, всеобщо благоденствие, ще бъдат предимно социални, т.е. не как хората да изкарат прехраната си, а как да направят живота си достатъчно интересен, то считаме, че тези разкази ще намерят своя кръг читатели, поне сред хора с известна склонност към философско възприемане на живота.
     От друга страна разказите са твърде различни по характер и писани в продължение на редица години, дори и през тоталитарно време, като някои от тях още по-малко приличат на фантастика, а имат нещо общо с известните от древността Платонови диалози, или, по-скоро, с някакви беседи на чашка, както се казва. Е, в такъв случай просто си напълнете чашката, излегнете се удобно и прочетете разказите в книгата. Те са леки и приятни, като при това може да научите и някои любопитни лингвистични подробности, които няма да намерите и в специализирана литература. Би могло да се добави, че те са писани и с някакво чувство за хумор, или по-скоро на лека ирония, поради недоброкачествения човешки материал с който се извършва еволюцията. Освен това те са донякъде и секси, което, според автора, е също едно тяхно достойнство. Само че, нека да предупредим, това не значи еротика, а най-обикновен "класически" секс, или поне разговори за него.
     Така че, ако не сте предубедени към българската литература — а в интерес на истината авторът беше твърде предубеден, докато не се появи безвкусната западна вълна на масови "гъделичкания на долните човешки инстинкти", ако искаме да се изразим що-годе културно, която да го убеди, че и другаде е пак лошо — та, ако не сте предубедени към родните опити, може и да се "пробвате" на тази фантастика.

     2001, София     Христо Мирски    





НОВОБРАНЕЦЪТ

     Лека джазова музика постепенно разсея остатъците от сънливост и съзнанието на Септимиус Джойс се пробуди за преживяванията на новия ден. Часовникът на стената показваше седем без дванадесет, което беше обичайното му време за ставане, след като будилника се включваше в шест и тридесет, а той се бореше към четвърт час с лапите на съня. Днес, обаче, си позволи да се повъргаля още десетина минути в леглото, защото това беше особен ден за него. Трябваше да облече най-официалния си костюм, който не бе слагал повече от година, да запечата най-после завещанието си и го отнесе в съда, да преведе домашния компютър на режим на дългосрочно отсъствие, като не забрави да изхвърли развалящите се продукти от хладилника и остави нещо само при дълбокото замразяване, да коригира тук-таме програмата за поливане на цветята, за отоплението и вентилацията на въздуха, да промени шифъра на входната врата и го съобщи само на евентуалните си наследници, да се разходи из "Мемориала на Патриотите", където е и табелката с името на баща му, и да сложи едно карамфилче пред Богинята на Победата, да намине покрай Джо и Дейвид, а също да се види и с Морисън, и да бъде точно в пет за вечеринката с колегите си, вечеринка, която те организираха за да изпратят поредния новобранец — този път него — някъде в системата на RN327-5, където беше новия фронт тази година. Нямаше да му е лесно, но пък го чакаше приятен ден ...
     — Да-а, аз съм — отвърна Септимиус, след като прекара пръсти през разрошените си от съня коси и докосна с лакът бутона на видеофона. — А ти кой мислиш спи в кревата ми, Фло? — попита той, пращайки разсеяна въздушна целувка към левия ъгъл на стаята, където беше приемната видеокамера. Флоренс Джойс, съпругата му, с която последните години живееха в различни жилища, вече бе направила утренния си тоалет и облегната в креслото отпиваше бавно от кафето си. С извиняваща се усмивка тя промълви:
     — Още ли се излежаваш сънливецо? Помислих си, да не би да си забравил, че след два дни вече ще трябва да си на борда на "Рекрут-215" по бойния път на славата, и да си решил да проспиш звездния си миг.
     — О, не се бой, ще имаш почти десет процента вероятност да наследиш жилището ми, защото няма да забравя да депозирам завещанието си, скъпа — изрече той със смесени чувства, защото статистиката от последния тригодишен набор сочеше, че 8.58% от новобранците са оставили своите атоми нейде по космическите фронтове, а тежко ранените наброяваха към два процента. Само в 17.5% от смъртните случаи се отдаваше да се съберат някакви останки, които да бъдат изпратени на близките на починалите войни, а в останалите случаи зад табелката с името на загиналия в Мемориала се слагаше или негова къдрица, или някоя холограма, а най-често нищо, защото капсулите все едно се зазидваха и нямаше никакво значение какво има в тях.
     — Но Септи, защо искаш да ме наскърбяваш? Нали знаеш, че те обичам? Е, може би, не както в началото, но все пак никого не съм обичала като теб, мили. Не можеш да си такъв точно в този ден! — начумери се тя, канейки се да пророни някоя сълза, и той бе принуден да добави:
     — Черен хумор, а? Но той поддържа духа на войника. Пък и не съм казал нищо невярно. A la guerre, comme a la guerre, и аз ще изпълня своя патриотичен дълг като всички преди мен, и ще се постарая да посрещам несгодите из бойните пространства с мъжество и героизъм, достойни за една велика страна и за един Джойс. А ако, с Божията помощ, се върна отново, ще бъда пак със теб, скъпа, защото моята любов към теб е вечна и неунищожима, както живота във Вселената, ако човек не се намесва особено активно в това отношение. Така по-добре ли е, а?
     — Благодаря, Септи. Исках само да ти напомня да оставиш аеролета си в гаража на Ветераните на Джеръм Стрийт — нали знаеш, така е прието — и да предвидиш малко място в походния си цилиндър и за моя подарък, който ще получиш към осем вечерта. Е-е, ако се сещаш понякога да пращаш по една радиограма, знай, че хич няма да ти се разсърдя, скъпи мой. Няма да бъда довечера при теб, за да не те разсейвам, но ще стискам палци да се върнеш жив и здрав отново при мен. Обичам те и вярвам, че ще бъдеш смел и храбър войник. Кураж, скъпи. Ще те чакам.
     — Целувам те, Фло, и ще се върна, ако така ми е писано. Ще сменя шифъра на вратата и ще ти го пратя по пощата, така че проверявай понякога как се кактусите, и въобще ... Е, хайде чао, че трябва да ставам вече. Бай-бай.
     Подаръкът на Фло, помисли си той, сигурно ще е някаква ненужна глупост, но той ще го вземе, разбира се. И като си припомни човек, че едно време мъжете са ходели на война дори по-млади от 20 години — да не повярваш! Но тогава е трябвало да бъдат силни и здрави, защото са се биели често с мускулна сила, докато сега всичко е много по-лесно. Може и да си сакат, но това не пречи особено на управлението на бойната техника. Важното е само да не си ненормален, а той никога не бе страдал от психически разстройства и затова, естествено, бе признат за годен от военната комисия. Но какво има да му мисли повече — никой не го е принуждавал, военната служба е въпрос на желание. На желание и мъжко достойнство, разбира се. А достойнство той има, пък и желание не му липсва, дори като знае, че шансовете му да умре са едно на единадесет, така че хайде да се надига от кревата си, че иначе нищо няма да успее да свърши.
     Септимиус отметна завивките, изправи се неохотно и стъпи на земята. После хвърли одеялата и възглавниците в раклата до леглото, натисна бутона за прибиране на кревата и той се сгъна елегантно като хармоника и се долепи до стената, откривайки едно кръгло килимче под него. Натисна едно друго копче и под звуците на ободряваща синтетична музика, която всеки път беше различна, но отговаряща на предназначението си, започна лека утринна гимнастика. След две-три минути това му омръзна и той се отправи към тоалетния възел, където прекара десетина минути и след това, вече достатъчно освежен и бодър, се запъти към кухнята за да си приготви набързо закуска. Той обичаше сам да си пържи яйцата, но не и да се мори да си изстисква портокаловия сок на ръка. Въобще, той беше умерен човек и се ползваше от благата на цивилизацията умерено, и затова не държеше никакви модерни роботи в дома си, освен обикновения универсален домашен прислужник, който чистеше стаите, поливаше кактусите му, гладеше дрехите и лъскаше обувките му, според програмата на домашния компютър. Можеше понякога да му повери и приготвянето на някое по-сложно ястие, когато нямаше време или го мързеше, но това не се случваше много често. Автоматизираното производство се оказва все едно и също при дадена програма, а това не му бе по вкуса, особено при готвенето, където основната прелест идваше от грешките в рецептата.
     Докато закусваше отново иззвъня видеофона:
     — Септимиус слуша — отвърна той кратко, но нямаше нужда да е толкова официален, защото този път беше дебелия Дейвид, приятеля му от детинство.
     — Слушаш, казваш. Ами добре, слушай: да не си мислиш, че ще ти позволя просто така да се измъкнеш към бойните пространства, без един прощален тост с теб, дъртако? Това, че си се родил две години преди мен, не означава, че и аз няма да искам да служа, когато ми разрешат. Не си само ти единствения патриот на земното кълбо и никой не ти дава право да забравяш старите си приятели. Изпивай си набързо кафето или го зарежи, защото ще пиеш още едно, този път придружено с конячец, ако тръгнеш ...
     — Виж какво, Дейв, аз тъкмо се канех да ти се обадя, така че няма защо да се "хабиш" да ми четеш морал. Само дето деня ми е много напрегнат та се чудя ...
     — Ти докато се чудиш аз се разбрах с Джо и ще те чакаме в 10 часа "При Стария Ветеран", под някой орех от лявата страна, освен ако е пълно и се наложи да сме отдясно ...
     — Ама слушай, аз не мога в 10 защото трябва да мина през съда за да оставя завещанието, а те работят само сутрин, освен това трябва да оставя и аеролета, да мина и през Мемориала, и тъй нататък. А трябва да се видя също и с Морис, така че: дай да помисля. Пък и кой нормален мъж пие преди 11 часа, дебелако, засрами се! Но знаеш ли, ти дори ме облекчаваш, че си говорил с Джо; покани и Морисън, ако не възразяваш, и нека го направим към един часа, какво ще кажеш?
     — Добре де, в един — в един! Ти командваш парада. Ще викна и Морис, та да уравновесим масата от четирите ù страни, да не се обърне от напитките. Ха, ха, хаа. Е, ясно. До скоро.
     — До скоро виждане, прасчо.
     Значи сутринта ще трябва да свърша деловата част, а после по-приятната, но да не пропусна да се разделим към четири, за да не изненадам колегите си със своето отсъствие, мислеше си той докато допиваше кафето. После стана, сложи приборите в миячната машина и като натисна бутона се запъти към пулта на компютъра. Диалоговото управление беше твърде просто и той се оправи за десетина минути, а и да беше пропуснал нещо компютъра имаше достатъчно интелект за да се досети сам, ако няма специални указания. Трябваше да премисли само шифъра, който да важи от утре сутринта и той се спря на най-лесния вариант: "+-TPES7180", което четено обратно даваше месеца и деня на раждането му, след това името му, съкратено, а първите два символа, които допълваха кода до десет знака, просто символизираха неизвестността, която го очакваше в армията — или ще спечели, или ще загуби. Излиза че трябваше да помни само двата знака "+-", а толкова той, все пак, можеше да помни. Написа този код на едно листче, добави много целувки отдолу, и като се подписа го сложи в плик, който адресира до Фло. С децата се бе простил още вчера, така че сега нямаше какво повече да се разсейва, и той излезе навън.
     — Здравей, новобранец! — извика му комшията Силвестър, който настройваше нещо компютърното управление на аеролета си (не че то се нуждаеше от настройка, но човек като прехвърли стоте почва по малко да се вдетинява и да не се доверява много на машините, та той го тестваше комай всяка сутрин). — Как е духът, момче? Ще ги бием ли оранжево-зелените сборни армии, или този път те ще ни видят сметката? Ще ги бием, разбира се, трябва да си убеден в това, иначе от теб не става никакъв войник, момче. Войната се води само заради победата, иначе за какво да се води? Мъжът не е мъж, ако не побеждава — все едно жена ли или някой враг. А какво може да се сравни с войната, а? Нокболът ряпа да яде, àко и да го гледат милиарди. Това е игра за малолетни — никакъв риск, освен чат-пат някое счупено ребро. Хазартът пък е за жени и страхливци — рискуваш парите си, но не и здравето и живота. Виж войната е Игра! С главна буква. Войната е нужна за мъжа, тъй както и мъжете са нужни за войната. Войната прави от мъжа мъж, момче. Прав ли съм?
     — Прав си полковник, прав си, ама аз бързам сега — отвърна той раздразнено, защото знаеше, че съседът пак ще почне да му разправя военните си подвизи, като особено обичаше да обяснява какъв ад изживял на петата планета на звездата ZS-3122. А пък той не отиваше на война за да има какво да разправя после (можеше и да няма тази възможност изобщо). Ами за какво отиваше, тогава? От патриотизъм, отговори си той. Но за какъв патриотизъм може да става дума, след като всеки можеше да бъде гражданин на колкото си иска държави, пък и понятието държава вече няма кой знае какъв смисъл, защото законите навсякъде са еднакви, езиците са 4-5 стандартни, образователните критерии — почти еднакви навсякъде, и прочее. А войната, е-е, може би, това бе едно от мъжките задължения, необходимо изпитание, нещо ..., но защо да му мисли толкова след като вече е решил? Може пък и това да е хубавото на войната, че няма нужда много да се мисли. Трябва да се действува, а не да се философствува. А сега трябва да бърза, приключи той размислите си, докато отваряше вратата на аеролета.
     — Подполковник, момче, само подполковник, въпреки че цели двадесет години прекарах в армията и се бихме и със синьо-зелените, и с червените против оранжевите, и после срещу ония на точки, като калинките, и с тези с черните ивици на фона на патешко жълто, и с какви ли не още. Но такъв кошмар като в системата на 3122, да ти кажа, не съм чувал да е съществувал някога. Слушай, ама аз не съм ти разказвал за тези месеци там. Защо не почакаш пет минутки, а?
     — Не мога, Силви, наистина не мога. Може би след три години, ако се върна — и той хлопна бързо вратата и се извиси леко над площадката насочвайки се към административната част.

* * *
     В съда нещата приключиха много бързо, защото роботите нямат навика да се бавят: зафиксираха момента на подписването, снеха отпечатъци от пръстите му, взеха два косъма от косата, и щракнаха една холограма на лицето и една рентгенограма на тялото, в цял ръст. За пет минути всичко приключи, а през това време той с лека усмивка си спомняше дебатите от преди години за това, че трябвало да се взема и генетична информация от семенните жлези, или яйцеклетките (за жените), за да бъде напълно гарантирана автентичността на лицето, но после разните религиозни секти вдигнаха такъв шум, че сумата политици от управляващата тогава социал-прогресивна партия загубиха, ако не главите си, то поне възможността да заемат видни политически длъжности за доста години напред.
     После — към Мемориала. Вдигна аеролета на необходимата височина и се насочи внимателно към най-близкия вход на Пета Източна магистрала. Въпреки съвършеното компютърно управление на колите движението в градовете изискваше известно внимание. Извън населените места беше друго — набереш името на града, или го посочиш по картата на екрана, избереш, ако искаш, някой по-специален маршрут, и веднага виждаш в колко часа ще стигнеш, с точност до минутата. Единственото нещо, което още можеш да промениш, е да намалиш скоростта, ако не бързаш особено, или искаш да се насладиш на гледката под теб. След това можеш да правиш каквото желаеш: да си пиеш кафето, да си вършиш работата на компютъра, да провеждаш бизнес или научни съвещания, да свалиш седалката и спокойно да му дремнеш, да четеш книжки или да гледаш видео, да играеш игри, с компютъра или с някой познат, или пък да "клатиш" някоя мацка, ако ти е под ръка. Е, вярно, имаше и неудобства, защото водни душове се монтираха само в груповите аеробуси или в луксозните лимузини, а дори и там разхода на вода беше лимитиран, но пък винаги можеше да вземеш някой аерозолен освежителен душ след това (или вместо това — най-често). В тази връзка, а също и заради любителите на по-силни усещания, човек можеше да си отрегулира на монитора амплитудата, посоката и характера на принудителните вибрации или разклащане на аеролета, който иначе се движи съвсем плавно и приспивно.
     В града шофьорът трябва често да се превключва от една магистрала в друга, ако иска, за разнообразие, сам да си избира пътя, защото избора на точния маршрут по картата отнема твърде много време, а компютъра направлява колата по най-безопасния, но и, обикновено, безинтересен път. Няма начин компютъра да знае какво ще бъде интересно за човека, след като и той самия, най-често, не знае, а реагира на моментните си прищявки. Така и Септимиус сега реши да мине над Пета Източна, защото искаше да се порадва на разцъфналите пролетни цветя по средата под въздушното трасе, които през този сезон бяха широки ивици от жълти и оранжеви невени, разделени с тесни ивички от някаква декоративна трева, а на всеки километър разстояние имаше по едно петно за принудително кацане или почивка. Тази междинна полоса беше двайсетина метра широка, въздуха беше много свеж и прозрачен в ранните часове на деня, слънцето блестеше по мокрите от ежедневния сутрешен дъжд и лъскави плочки на тротоарите отстрани, и по парапетите на покритите с прозрачна пластмаса дъговидни въздушни мостчета, които образуваха пешеходните пресечки над платната за едностранно движение за колите на въздушна възглавница и електроходите, и тук-таме дечурлига, майки и пенсионери, или просто свободни от работа хора, се разхождаха по тротоарите или седяха по пейки и беседки встрани. Над отсрещното платно префучаваха с удвоена относителна скорост лични аеролети измесени с товарни и пътнически бусове, а отстрани прелитаха жилищни квартали, промишлени зони, паркове и увеселителни заведения. При големите кръстовища на определените за спиране места хората се качваха или слизаха от аеробусите забързани по своите задачи, а пролетното им облекло издаваше настъпването на сезона.
     Като си помисли човек, че някога колите са се движели по пътища, покрити изцяло с твърда настилка, изключваща напълно възможността някаква флора да расте по тях, за да не пречи на търкалянето на колелата на колите, просто да се чуди защо не са си карали поне конете и каруците? Вярно е, че и сега имаше още коли с колела и електрически двигатели, но те бяха една екзотична отживелица, платната за тях бяха само четири метра широки и покрити с надупчена устойчива пластмаса, така че тревата си растеше по тях, когато не минаваха такива коли да я мачкат, но те ставаха все по-голяма рядкост и тези платна се използуваха предимно от колите на въздушна възглавница, които само разрошваха тревата. На всичкото отгоре старите коли ползували и някакви-си бензинови двигатели, които така вонели, че и мишките не можели да дишат този въздух. Сега такива двигатели не се използуват дори в армията, където се счита, че няма героизъм без трудности, така че войниците все някак-си биха понесли тези двигатели.
     Войниците — като него след два дни — понеже утрешния ден е за сбор на всички новобранци във форт "Спейс Девъл", а други ден те ще положат клетва за вярност към нацията и ще стартират към звездните полигони за тримесечно обучение. Така че сега той трябваше да посети "Мемориала на Патриотите", а за целта трябваше първо да свие по улица "Гризли Беар", и той подаде сигнал на пулта за завой на ляво в първата пресечка. Аеролета бавно сви към едно от петната над междинната алея на магистралата, вдигна се с петдесетина метра, направи дъга над лявото платно и продължи да се издига докато надвиши и прехвърли новата улица, която беше на по-високо ниво, и стигна до аналогично неутрално петно в средата на "Мечката", откъдето след няколко секунди леко се спусна и се вля в потока от аеролети префучаващи със скорост от 120 км/ч. Сега не беше пиков час, затова скоростта беше добра, но при голямо натоварване често се случваше човек да не може да развие повече от 70 км/ч средна скорост в населените места, особено, ако имаше да минава през няколко кръстовища. След около две минути той взе десен завой и ето, че вече в далечината се виждаше звездообразния купол на централната зала на Мемориала, около която лъчеобразно се разгъваха алеите с паметните плочки на загиналите във войните за защита на нацията патриоти.
     Всяка по-голяма област, или дори отделен голям град, си имаха своя Мемориален парк. Този тук беше планиран в края на миналия век и бе решено за всяка година на сегашния век, започвайки от първата и свършвайки с нулевата (или стотната), да се изгражда по един лъч дълъг един километър, от двете страни на който, на десет стъпаловидни нива с височина по петнадесет сантиметра всяко, започвайки леко над нивото на алеите, се намираха мемориалните плочки на загиналите патриоти, така че най-горния ред достигаше височината на човешки бой. Бе разчетено един такъв лъч да вмества до сто хиляди плочки (две страни, по десет реда, по пет на линеен метър) като общо лъчите трябваше да бъдат сто, а следващия век да се започне нов обръч около Мемориала, така че сега той имаше донякъде незавършен вид, още повече, че някои лъчи, като например, за 12 и 31 година бяха малко по-дълги от останалите, защото тогава е имало и повече жертви във войните, докато повечето лъчи бяха доста по-къси от възможното, но тази лека асиметрия не нарушаваше неговата монументалност, а напротив — придаваше му някаква живинка, като че ли той е едно огромно цвете. Около него имаше паркова зона предвидена за още четири века, а пък после — е, щяха да му мислят отново. Гледано от високо това беше доста впечатляващо и той си позволи да се наслади на гледката докато колата се престройваше за околовръстната алея. Няколко лични аеролета кръжаха над централната звездообразна зала на нивото на възвишаващата се в средата статуя на богинята на победата и приличаха отдалеч на малки пчелички, дошли да пият нектар от гигантския цвят. Самата статуя се завърташе бавно около оста си, като за един час описваше пълен кръг, а нощем тя се осветяваше в синя светлина заедно с един лъч, излизащ от нея и сочещ посоката, в която е прикован погледа ù в момента.
     Септимиус се насочи към северната част на Мемориала, откъдето започваше броенето, и се приземи от външната част на година осма, където беше плочката на баща му. Излезе от колата и бавно се отправи към алеята, като купи пътьом две изкуствени и едно естествено карамфилчета от цветарската будка, и продължи към точка 08-34972. Тя беше отдясно на лъча (от четната страна), ако идваш от центъра, но сега за него ще бъде от ляво, горе-долу на третината от километровата ивица от началото, и там на осмо хоризонтално ниво (на първото бяха номерата свършващи на 2, 4, 6, 8 и 10, после тези на 12, 14, 16, ... и тъй нататък). На някои урни покрай които минаваше бяха написани по две, че и повече имена на герои, които са се били заедно, и приживе бяха пожелали да бъдат обезсмъртени в една обща клетка на Мемориала. След няколко минути той достигна тази на баща му и прочете, за кой ли път, краткото "Майкъл Джойс" и под него идентифициращия номер и годината на раждане; годината на смъртта му беше 2108, както за всички други в този лъч, така че нямаше нужда да се пише навсякъде, а и по този начин той като че ли още продължаваше да живее, символично. Разбира се, достатъчно точна информация за неговия живот наред с няколко холограми на различна възраст, се пазеше в компютърната база данни на Мемориала и можеше да се възпроизведе на всеки от хилядите терминали разположени както в централната зала, така и през сто метра във всяка алея. Нищо не се забравяше, менеше само се вида на информацията и материалното ù въплъщение.
     Той леко се наведе и протегна ръка към осмото стъпало, за да смени цветята, поставени в зазиданата черна мраморна вазичка, с двата изкуствени карамфили който носеше. Предпочиташе изкуствените цветя в случая (макар че в къщи не можеше да ги понася), защото кой знае кога някой друг ще посети отново гроба на баща му. Майка му вече от години живееше далеч на юг и обикновено молеше брат му Питър или сестра му да наминат към Мемориала за рожденния ден на баща му, но понякога забравяше да се обади. Някой от тях беше идвал вероятно наскоро, защото във вазичката имаше няколко увехнали рози, както и две изкуствени, но вече избледнели от слънцето.
     Баща му беше загинал от топлинно оръдие в тежък сухопътен танк, който можеше да се движи и по дъната на водоемите на значителна дълбочина докато налягането не достигнеше до към двеста атмосфери. По мнението на специалистите смъртта му бе настъпила за около секунда и половина и след това от танка бе останала само една сплескана топка метал с диаметър около пет метра. Кой знае дали секунда и половина е много или малко, но все пак това бе една бърза смърт и такава можеше да пожелае и за себе си, ако не му се удадеше да оживее, помисли си той като приседна на най-близката пейка в средата на алеята. Опита се да си припомни нещо важно за баща си, но въпреки че много го обичаше, си спомняше все някакви незначителни събития от детството. Този път в съзнанието му изплува картината на някаква екскурзия в планината, където те заедно ловяха пъстърва в реката —някаква незначителна речица, чието име беше забравил — и баща му, гол до кръста и обгорял от слънцето, го тупаше по рамото и го хвалеше за неговата рибка, която беше първата за деня (а може би това беше неговата първа пъстърва?). Тогава той ще трябва да е бил на 6-7 години, но не можеше да бъде сигурен. Опита се да си спомни деня на изпращането на баща му на война, но не можа да възстанови нищо освен шумните тълпи от изпращачи и мъжете в еднообразни униформи — тогава те бяха с пепеляво-бежов цвят и по-тъмни кантове по шевовете. Сега неговата униформа беше светло синя, с тъмносини кантове, и тъмно сина шапка с черна козирка и червен покрив. Униформите се меняха, но войната си оставаше, защото човечеството беше твърде многочислено, а войната интересно и рисковано преживяване, наблюдавано почти всекидневно по стереовизорите от тези, които не можеха да отидат там, защото още не им бе разрешено, или пък вече са били на война и тя им е станала близка на сърцето. Дори жените вечно напираха да се разреши и на тях да воюват, но засега това се допускаше само като изключение, след като са отгледали децата си, и ако психическата им нагласа изисква това преживяване за тяхното личностно утвърждаване. Докато мъжете можеха да се откажат (но това ставаше само в три-четири процента от случаите), то жените трябваше да се молят, но какво да се прави — природата си иска своето. Е, понякога и на някои мъже разрешаваха да постъпят по-рано в армията, когато психологическите тестове сочеха, че те могат да станат социално опасни, ако продължават да водят мирен живот на родната си планета, но това се предхождаше от конкретно решение на компетентни комисии. И за тежки престъпления също изпращаха в армията, в състава на наказателните подразделения, които се биеха на най-рисковите участъци.
     Септимиус се надигна и бавно се запъти към централната сграда. След като излезе от лъча с мемориалните плочки стигна до средната зона, която беше кръг с радиус от един километър, където се намираха петна за паркиране, заведения за лека закуска, музей на бойната техника през различните периоди от човешката цивилизация, със съответните компютеризирани тренажьори за различните видове оръжие, кинозали с най-съвременна стереотехника, където денонощно се въртяха бойни художествени и документални филми, както и виртуални анимации на известни битки от миналите векове. Той не веднъж беше идвал тук наред с другите ученици и студенти, като част от патриотичната им подготовка, а така също и по свое лично желание, когато се чувствуваше в лошо настроение. Сега той подмина тези места и влезе през един от входовете във вътрешните ъгли на петолъчката, която представляваше централното мемориално здание — Храма на Богинята на победата, Нике. Всичко му беше добре познато и той се насочи направо към центъра на Храма, където беше вечния огън в памет на загиналите патриоти, обиколи го мълчаливо и положи естественото цветче, което носеше, между хилядите други. Коленичи и сведе глава в едноминутно мълчание, после стана и се отправи към един от изходите. От най-близкия паркинг повика по терминала аеролета си и след три минути беше отново в него.
     Издигна се високо, хвърли прощален поглед към комплекса и набра на пулта за управление един от маршрутите за обиколка над града, който траеше 40 минути — реши, че това е достатъчно за изпроводяк. Остави автопилота да върши всичко и си подбра бодра патриотична музика за акомпанимент. Гледаше разсеяно под себе си и си подсвиркваше в такт. Какво пък, щом всички отиват на война, може би, така и трябва, макар че той никога не е бил особено военолюбив. Може би, войника наистина е солта на земята, както и сочи произхода на думата Soldat, или "солдат", или soldier, което е вариация и надстройка над корена Salz, соль, или salt (четено "солт"). Пацифизма е увлекателна идея, но човека си е човек и той не може да живее без да убива, така както не може да съществува живот ако няма смърт, така че: точка по въпроса. Утре той ще облече новата си униформа и ще отпътува към форт "Спейс Девъл", където привечер ще положи клетва за вярност към нацията, а в други ден ще лети към полигоните, и след три месеца към бойните полета, където ще прекара почти три години, ако има късмет (или по-малко — ако няма). Единственото неудобство на войната е убийството на хора, които не желаят сами да убиват, т.е. на цивилно население, а по космическите бойни полета няма цивилно население — то е на Земята, пред екраните на стереовизорите и съчувствува на своите герои. Той ще се бие за да се утвърди като мъж, за да заслужи уважението на своите познати, и за да достави удоволствие на всички останали. Войната е мъжка игра, при това доста интересна, ако усвоиш правилата ù. Прав е съседът му Силвестър и той ще се постарае тя да му хареса. Септимиус притвори очи, засили музиката и почна да си тактува с крак. След малко ги отвори и продължи да гледа навън. Обиколката беше към своя край, а още нямаше дванадесет, така че той набра на пулта поредния маршрут към "Езерото на влюбените", което беше на десетина минути по въздуха от "Стария ветеран". Засега всичко вървеше според плана и той беше доволен.

* * *
     Колата му се движеше на прилична височина от половин километър, за да не представлява опасност за високите постройки, макар че въздушните трасета не минаваха над сградите, а над големите магистрали, които даваха и допълнителна зеленина в градовете, а и сградите отдавна не надвишаваха стотина метра (а по-рано хората строели небостъргачи и по триста, че и повече, метра — луди хора, няма що!). В момента през един квартал отляво на маршрута му се намираше промишлената зона "Металик-7", но ако човек не знаеше това не би могъл да се досети, защото сградите приличаха на разхвърляни детски играчки по тревата, както по форма, защото бяха ръбести и овални тела, наредени понякога и едно върху друго, така и по цветова окраска, защото бяха разрисувани с разни зверове и насекоми по тях.
     Той познаваше тази зона, защото работеше там като оптико-електронен инженер и работното му място беше в един жълт паралелепипед, на чийто покрив беше разперила криле огромна нощна пеперуда. Често, обаче, ходеше и в синия пресечен конус, заобиколен от три лилави топки, където бяха роботизираните помещения за лазерите LA32.15 и други по-стари серии — когато се налагаше непосредствен контрол при смяна на програмата, или просто за да се разтъпчи навън по алейките. В целия комплекс имаше само един комин, който приличаше на огромен пумпал, но по нищо не личеше че от него излиза някакъв дим, защото пречиствателните съоръжения бяха съвършени. В района имаше дори и малко бъбрековидно езерце, зарибено щедро с шарани и сомове, където работниците имаха право да ловуват до два пъти месечно. Една тридесет метрова пирамида, във вътрешността на която бяха складовете за готовата продукция, беше покрита отгоре, на разстояние от около два метра, от прозрачна стъкловидна маса и между покритието и покрива на сградата почти целогодишно растяха свежи ягоди, големи колкото домати. Това беше част от собственото помощно стопанство на лазерния концерн.
     На около два километра вдясно и напред, на леко възвишение се издигаше един средновековен замък, който си беше обикновен жилищен комплекс. Септимиус го познаваше защото често бе ходил там на гости на един свой колега, който живееше в дясната част на централната вътрешна сграда, но обикновено се събираха на покрива на източната бойна кула, където беше много романтично и бирата се сервираше в бокали с формата на човешки черепи, а месото се сечеше от рицари с остри алебарди пред очите ти и се печеше на истински огън. Той се опита да открие къде точно бяха прозорците на жилището на приятеля му, но аеролета се носеше със стотина километра в час и от това разстояние прозорците не се различаваха.
     После отдясно премина квартала на пирамидите, които блестяха ярко на слънцето, защото бяха покрити изцяло със стъкло: синьо-виолетово, гледано отвън, но прозрачно, гледано отвътре. Безспорно оригинално, но, въпреки че централната част на всяка пирамида отвътре бе заета от оранжерии и цветни площи на височина от два етажа, а в приземната част човек можеше да си откъсне и банани и ананаси, то все пак, може би, омръзваше да гледаш по цял ден пясъка навън през стената-прозорец. Той лично предпочиташе нещо по-ниско и традиционно и заемаше половин етаж от една голяма селска къща на три етажа с алпийски покрив, разположена сред малка борова горичка заедно с още стотина подобни здания. Комплексът беше заграден с висока ограда и вътре живееше едно семейство елени с три малки — тази година —, десетина заека, и много катерички по дърветата. Имаше и едно плитко езерце с патици, гъски, и лебеди, които през зимата се криеха в ниски дървени къщички на малко островче в единия му край. Имаше и рибки в езерото, но лова им беше забранен за да не се пречи на птиците. Не беше нещо особено, но него го устройваше.
     Трасето зави леко на дясно, след това аеролета направи ляв завой и след 2-3 минутки се приземи на паркинга на "Езерото на влюбените". То имаше формата на две слепени сърца, но това се забелязваше само от въздуха, защото беше доста голямо и покрай него растяха разни храсти и високи дървета, които частично го закриваха когато дърветата бяха разлистени. Сега, в последния ден на март, видимостта беше доста добра, защото дърветата бяха още голи, но тук-таме пробиваше свежа и зелена трева и много от храстите наоколо бяха изпъстрени с млади листни и цветни пъпки, както и от малки топчета червеникави плодове по вечнозелената нискостеблена растителност. Птичките чуруликаха неуморно и по редица беседки седяха влюбени двойки от най-различни възрасти — като се започне от тинейджърската и се стигне до пенсионерската. За миг той се изкуши да звънне на жена си да дойде тук за половин час, но после успя да се въздържи, защото с нея се беше простил вчера, а днешният ден му принадлежеше изцяло. Днес той бе отново ерген и свободен да го прекара както си иска.
     Паркингът беше в долната част между върховете на двете сърца, а там където те леко се пресичаха имаше оригинално въздушно мостче на две нива, като горното бе дъговидно извито и между двете нива се виеше бръшлян, а през лятото засяваха и други пълзящи растения с ярки цветове. Той мина по горното ниво на мостчето, което даваше най-добър поглед наоколо. Езерото беше изкуствено, не много дълбоко и дъното му беше покрито с пясък, така че беше доста удобно за плуване, като плажните ивици, сега практически пусти, но не съвсем, бяха изградени в заострените части на двете сърца. Под моста имаше кей с лодки и много от тях вече се поклащаха бавно по двете езера, карани по най-старомоден начин, с две пластмасови пръчки закрепени отстрани на лодките и сплескани в краищата, които се потапяха във водата. Тези пръчки се наричаха гребла и най-куриозното бе, че за да се движи лодката напред, този който я караше сядаше в нея обърнат назад, така че, всъщност, не виждаше накъде я движи, а другият (т.е. другата) стоеше срещу него и управляваше движението. Също както в брака, помисли си той, където мъжа, най-често, върши цялата неприятна работа, а жената само дава тон в играта.
     От най-високата част на мостчето се виждаше целия парк наоколо, който заграждаше един правоъгълник и не беше особено голям. Вдишвайки с пълни гърди свежия пролетен въздух и подлагайки лицето си на ласките на обедното слънце той се спусна без да бърза по мостчето и продължи към горичката. Привлече го едно бяло петно от брези, които винаги му действуваха особено освежаващо и успокояващо. С моментно учудване откри едно съвсем раззеленено дърво, но веднага се досети, че то трябва да е бутафорно и, може би, са забравили да свалят листата му, или пък са решили, че няма нужда от тази процедура, след като на пролет ще трябва пак да ги слагат. Приближи към него и догадката му се оказа вярна, защото забеляза че на около метър височина имаше някакъв чеп от прерязана клонка, но розов на цвят — и най-големия кретен би се досетил, че такива клонки не растат по брезите. Хвана клонката и я изтегли леко навън. Една част от ствола на дървото около нея се разцепи на две части и по-малкия сектор се отметна навън — оказа се, че това е обикновен автомат за брезов сок и той не видя никакви причини да си откаже чаша разхладително питие. Извади фонокартата на личната си банкова сметка, пъхна я в съответния процеп, и натисна бутона. Появи се традиционната синтетична чашка, която бързо се напълни с добре изстуден сок. Той приседна на един от удачно разхвърляните наоколо брезови стволове и изпи чашата си на бавни глътки, после отиде отново до брезата-автомат, захвърли чашата в кошчето и придвижи чепа обратно на мястото му. Не че това беше задължително, защото след 5-6 минути автомата щеше сам да се затвори, а чашата до вечерта щеше да се превърне в ситен сивкав прах, който със следващия нощен дъжд, падащ обикновено между 3 и 5 часа сутринта, щеше да се усвои от почвата, но той обичаше да извършва някои ненужни движения за да не нарушава природното равновесие. Така или иначе това бяха хубави навици, усвоени през скаутските години на юношеството му, и той не мислеше да се отказва от тях поради мързел.
     Понечи да се върне обратно по същия път, но тъй като имаше още време реши да заобиколи едното сърце и продължи в посоката в която бе тръгнал. Навлезе в някаква борова горичка, после дърветата станаха по-големи, по тях скачаха катерички, наоколо прехвърчаха разни птички. Гората постепенно се промени и към брега имаше основно храсталаци, от които изскочи някакъв пъстър заек, който се спря втрещен и после побягна изхвърляйки смешно задните си крака, така както са правили милиони зайци преди него. Животът си течеше необезпокояван в мирното си русло.
     Равновесието в парковете се поддържаше стриктно и всичко, което не бе опасно за човека, беше естествено, дори лисиците, макар че парка беше малък за да има и лисици в него. Някакъв облак закри за малко слънцето и подухна студен ветрец, което го накара да ускори крачка. Така или иначе деня беше още в началото си и той нямаше време да се отпуска. След пет минути бе отново в колата си и набра на пулта ресторанта "При Стария Ветеран", който се появи на картата и той го потвърди. Чак сега си спомни, че трябваше да остави аеролета в гаража на "Джеръм Стрийт", но го отложи за после, защото приятелите му сигурно вече го чакаха.

* * *
     Това бе хубаво кръчме, направено в стила на някогашните крайпътни ханове, и масите бяха или под дърветата на открито, или в една ниска постройка с някаква пласмасова слама за покрив и наредени по стените нанизи със сушена царевица, чушки, кратуни и разни билки. Вътре, обаче, не му се седеше и той бе доволен от избраната от Джордж и Дейвид маса навън, където те вече го чакаха. Духаше хладен вятър, но той беше преграден от разни храсти наоколо, високи около метър и образуващи нещо като лабиринт около масите под дърветата, така че навярно не се усещаше като седнеш.
     — Тук, новобранец! — извика повелително Джордж, като си мислеше, навярно, че това е начина, по който един генерал се обръща към строените на плаца войници. — Миир-но, наляя-во, ходо-ом марш, стой! Редник Джойс, свободно. За проявена воинска доблест заповядайте на масата на командуването. Дръжте се свободно, но не забрявяйте, че никой подчинен няма право да пие повече командира си.
     — Слушам, генерале, както заповядате — отвърна той приемайки играта и се настани на третото място. Масата представляваше сполучлива имитация на дървен диск с диаметър към метър и половина, дебел десетина сантиметра и с кора по краищата, който бе поставен хоризонтално върху тънък централен ствол образуващ малка сплесната корона от клони. Корените на централния ствол изглеждаха съвсем автентични, както и на столовете, които бяха други четири дървета прерязани на удобна за сядане височина, но с оставена част от ствола за облегалка. Отгоре седалищата бяха покрити със синтетичен мъх и бяха много меки и удобни. Масата беше гола и само с малки салфетки във формата на дъбови листа, които се прилепваха лесно на повърхността ù; човек трябваше доста да се потруди за да открие бутоните за повикване на келнера, замаскирани като парчета кора по ръба на масата, от дясната страна на всеки, които само с лек нюанс се отличаваха от цвета на останалата кора.
     — Ние с генерал Брейкър решихме да чакаме точно до 13 часа и 13 минути преди да повикаме келнера за аперитива — изгърмя отново Джо, и Септимиус погледна към универсалния си телекомуникатор на лявата ръка, който сочеше четири минути след уреченото време, остана доволен от точността си, погледна щастлив приятелите си и кимна с глава.
     — Наричайте ме Дейв, генерале — отвърна Девид.
     — Дадено, генерале, а мене само Джо. А-а, аз мисля, че една "Блъди Мери" не би ми навредила като начало, особено ако водката е "Блу Стар". Избирай Дейв, и ти, новобранецо.
     — Хм, може би едно отлежало уиски "Урса Мейджър"↑* с две бучки лед — подхвърли Дейв.

     [ * Ursa Major е съзвездието Голямата Мечка, на английски. ]

     — С разрешение на господата генерали, аз бих се спрял на уиски "Спейс Рейнджър"↑**, също само с лед, като максимално отговарящо на емоционалната и психична нагласа на новобранеца, какъвто в момента аз имам щастието да представлявам, и като способствуващо за повдигане на неговия боен дух, патриотично съзнание, и воинска смелост на необходимата висота, и даже с 10% над нея, и за фиксирането им на същата висота по време на изпълнението на бойния дълг на война — издекламира той.

     [ ** Space Ranger ще рече "Космически Странник", или десантчик. ]

     — В този дух, новобранецо, продължавайте в този дух! — избърбори Дейвид и размаха ръката си, защото неговото място гледаше срещу входа, откъдето се зададе леко прегърбената и мършава фигура на Морисън. Той ги забеляза и се запъти към тях.
     — Привет, момчета. Как е новобранеца?
     — Редник Джойс на Вашите услуги — отвърна Септимиус. — Да Ви запозная: това са генерал Брейкър, наричан Дейв, и генерал Дърбит, наричан Джо, а това, генерали, е генерал Минтсън, наричан, с негово позволение, Морис.
     — О-о, я не се халосвайте, момчета. Ама защо никой не пие, да не би да ме чакате? И таз добра. Един коняк "Стар оф Франс" за мен — каза той и започна да опипва дънера, на който седеше, но след около минута мъчение успя само да го повдигне с половин метър нагоре и докато мяткаше крака във въздуха съумя още да разпери и един чадър над себе си, което явно не го удовлетвори, защото додаде ядосано. — Ама няма ли кой да повика келнера, най-после, а? Какво се хилите бе, говеда такива? Разпънете си и вие по един чадър, пък си се хилете тогава колкото щете.
     Джо и аз натиснахме бутоните почти едновременно и след няма две минути се приближи едно младо момче, което по всичко изглеждаше да е истински келнер. Докато той нормализираше стола на Морис, последният все се чудеше къде ще е най-удачно да го ущипе за да провери дали не е някой нов биоробот, и добре че келнера без да иска кихна леко, та Морис се отказа от намерението си, защото: къде сте виждали робот да киха? Гарсона взе поръчките ни, към които бяха добавени и разни солени ядки и бисквити и безалкохолни тонизиращи напитки, и се отправи да ги изпълни.
     — Значи дойде времето ти, а, Септи? — наруши мълчанието Дейвид. — Завиждам ти, откровено казано. Аз ще трябва да чакам още две години, а цял живот копнея за войната. Една единадесета шанс да не се върна, но Господи, то това е почти нищо! Пък и човек трябва да остави добри спомени след себе си, нали така? По-лошо е ако само ме ранят, но това се случва четири пъти по-рядко, а и при съвременната медицина и пластична хирургия няма нищо невъзможно. Бащата на Питър, Джо го познава, се върна преди третата година без двете си ръце и с измръзнали крака — скафандъра му нещо дал дефект, или го пробола лазерна пушка, не помня, но да се движиш в атмосфера на течен азот при минус не знам колко си градуса не е като да си натопиш краката в някое планинско поточе. Добре че успял да подаде сигнал и да се скрие зад един камък, а часа на примирието настъпил след десетина минути, та успели да го спасят. И носа му приличал на буца лой. Но какво от това? За две седмици в полевата болница и краката му се оправили (без един-два пръста, но пък и за какво са му на краката пръсти, да не е маймуна, я?), и нов нос му направили — красота, даже го чеше като го засърби, — а на ръцете има такива протези от лактите надолу, че ако не знаеш изобщо няма да си помислиш, че не са истински. Сега кара 115-тата си година и е здрав като бик, гледа всички гладиаторски битки на наказателните подразделения по стереовизора, всяка вечер е в местния "Клуб на ветераните", и ако не обърне поне четири чашки някаква скоростмъртница счита, че си е пропилял деня напразно. Да-а, такива ми ти работи, момчета.
     — Добре, Дейв, ама ние не сме се събрали да слушаме твоите изповеди, а да изпращаме редник Джойс, така че: за здравето на приятеля ни! — намеси се Джо, защото питиетата отдавна ги чакаха на масата.
     — За теб, Септи, и за нацията! — вдигна чашата си Дейвид.
     — Наздраве, момчета! — отвърна той. — Пък ако се върна в отпуск след две години, пак да сме тук и пак да му хвърлим един гуляй, ама тогава без да бързаме и до зори.
     Чукнаха чашите и ги изпразниха на един дъх, та поръчаха повторение. Той ги гледаше замислено и продължи:
     — Да Ви кажа ли как се чувствувам сега? Като че ли съм млад червенокож на петнадесет години и ме чака първия ми бой с враждебните апачи ли бяха, зяпачи ли — не помня как се казваха. Хем ме е малко страх, хем ми се иска да съм по-храбър и от вожда. Какво като вече нямаме враждебни племена да вземат жените ни и да изтребват бизоните ни — защото всички жени са достъпни за всеки (или май че беше обратното: всички мъже са достъпни за жените), а пък бизонското е доста жилавичко? Щом трябва да се бия за нещо, не е ли все едно за какво? А пък, ако става въпрос за дивеч, то аз предпочитам сърничка, задна плешка, или пък опашка на кенгуру, знаете ли каква прелест е? Я да видим менюто? — и той взе да разлиства донесеното от келнера меню. — Хм, няма кенгуру, жалко. Е, нейсе, то кенгурутата живеят по пустинни местности, а ние станахме толкова много, че вече не можем да си позволим да има пустеещи местности по земното кълбо. Няма значение, нека е сърнешко задушено в бяло вино, и с още бяло вино извън задушеното, или пък с "Розе Шиньон", ако не възразявате. Пак наздраве, момчета! — и той отново надигна чашата си.
     — Наздраве, Септи — додаде Джо — ала аз предпочитам хвъркатите. Една яребица по ловджийски би ми дошла добре, мисля си. Виното като твоето. Я ми кажи, ти какъв искаш да бъдеш на фронта? Решил ли си?
     — Е-е, то не зависи от мен, нали знаеш? Разни психологически тестове, лекарски комисии, нужди по фронтовете, и прочее. Но аз мисля, че ще ме сложат на лазерните катери, или поне аз бих искал да е така, защото хем е по специалността ми на оптически инженер и познавам сумата лазерни оръжия (та нали 20% от промишлеността работи за армията и аз съм един от тях), хем пò ми се иска да се движа из космоса, а не да залегна в някакви блата или пустини и да хвърлям неутронни бомбички малък калибър, или да бълвам парализиращи снаряди, или да седя зад ултразвуковите оръдия. Но, каквото и да е, ще се бия храбро и няма да се изложа, сигурен съм.
     — И аз вярвам в теб, младежо — обади се пак Джо. — Патриотизмът е голяма работа: ако победиш, печелиш играта, а ако загубиш живота си, то печелиш признанието на поколенията. Изобщо, губещи няма! Достатъчно е да си смел и да не ти пука от смъртта — не тя е страшната, казват, а нейното очакване. Но ние я очакваме всеки ден тук на Земята — макар и вероятността да е малка, но я очакваме. А по космическите фронтове тя се разхожда, но войниците не я очакват, защото тя е ежедневие. Мъжът опложда за да създаде живот, значи мъжът трябва и да го отнема, когато дойде време за това. Цялата работа е да му дойде времето ... И да не чакаш смърта. Хайде пак наздраве.
     — Чиърс, Септи! — включи се и Морисън. — И победа!
     — Наздраве на всички — отвърна той. — Ама, Морис, само ти още не си избрал, а келнера вече идва за поръчката!
     — Е-е, някаква риба за мен. Акула, може би, с гарнитура от водорасли — поръча той и след като келнера се отдалечи добави. — Рибите са с по-неразвита нервна система и почти нямат усещане за болка. А и са полезни — фосфора, нали знаете, е в основата на секса. Не само ти го поддържа, но и осветява малко специалната "пещеричка", не намирате ли? Да не вземе човек да сбърка, значи.
     — Знам те аз тебе, стари развратнико — намеси се отново Джо. — А цялата работа е, че не си войнствено настроен. Не че не си патриот, ама не си спомням някога да съм те видял да гледаш предаванията от бойните полета. Кой те знае дали като ти дойде времето няма да вземеш и да се откажеш? Не че ще те укорявам, разбира се, защото веднага ще се намерят хиляди жени да легнат с теб, само и само да се откажеш и да им отстъпиш лично твоята бройка.
     — Не знам, Джо, може и да се откажа, но дотогава имам още цели пет години. Може да се разболея, и ако не ми остава много да живея, защо да не отида поне в армията? А може и да не се разболея и пак да отида. Не знам. ... Но-о, знаеш ли, ти ми подсказа интересна идея с хилядите жени. Може пък и да дам обява, че ще отстъпя мястото си на тази жена, която ме задоволи най-добре, след като прекарам една седмица с нея. По една седмица за всяка, петдесет седмици в годината, и две за съпругата — нали знаеш и тя, все пак, има някакви права — за пет години това прави 250 жени. Да-а, няма да мога да направя хилядарка, изглежда ... Ами, тогава може пък да се спра и на бройката 200, като едно по-кръгло число. Хем за жена ми така ще остане повечко, та да не вземе да ми се разсърди. А пък после ... Е, винаги мога да кажа, че съм премислил, нали така? Ха, наздраве!
     — Развратник, нали ви казах? И затова го харесвам, значи — добави Джо. — Да пием за патриотизма, момчета. Наздраве!
     Изпразниха чашите си и известно време се чуваше само дъвкането на челюстите им. После Морисън взе пак думата.
     — Патриотизмът е хубаво нещо, полезно за обществото. Но мен ми се чини, че е по-полезен за някои хора. Човекът е едно универсално и всеядно животно. Което ще рече, че е животно, ама не като някое от тях, ами има черти от всичките животни, които при всеки се проявяват различно. Колкото и да търсиш няма да намериш вълк, който да се откаже от прясно заешко, нито някоя хищна риба да се задоволи с водорасли, или паяк да вземе да пие нектар от цветовете; а мечките стръвници (когато са живеели извън резервати, де) са били голямо изключение. Докато хората са различни и вкусовете им са различни, така че: някои харесват войната, а други не я харесват. Но, което е по-важното: тя е необходима за тях (за по-голямата част, де). Да не мислите, че някой може да бъде накаран да се бие насила, ако не иска? Все ще намери някой начин да се откачи от войната: или ще лежи в карцера, или ще избяга при противника, или, най-малкото, ще увисне на бесилото и работата ще приключи. Можеш да оковеш човек във вериги и да го накараш да работи, но не и да се бие. Е, разбира се, патриотизъм и тям подобни, но то не се знае дали за "патрията" е по-добре да намалее мъжкото ù население с една трета и да се разруши всичко, което може да се руши, вместо да се запази материално и генетично здрава, пък след време, ако остане етнически цялостна и силна, то тогава да прояви патриотизма си. И още: ако едното отечество се защитава, то тези от другото отечество да не би да са скакалци, та да не им пука за страната? Виж, древните гърци са били умни хора (е, доколкото хората могат да бъдат умни, де): биели се, например, заради някаква си Елена, или пък против нея. Но това е идеалното решение, защото хем е ясно, че няма никакъв смисъл да се биеш заради една жена (защото жените с лопата да ги ринеш, и която и да избереш все ще дойде време да съжаляваш, така че е ясно, че те са се биели заради себе си, заради боя, или удоволствието от опасната игра), хем винаги са можели след това да твърдят, че са големи патриоти и достойни за уважение мъже.
     Морисън поспря за малко, допи си виното в чашата, пак си наля и пак отпи, а после продължи замислено, като от време на време слагаше и по една хапка в устата си:
     — Или пък да вземем разума. В човешката история никой не е вземал разумно решение преди някоя война, или най-малкото преди едната страна вече да е победила сумата армии, та другите да са сигурни, че и тях ще ги победят, ако решат да се бият. Не след като разума не е помагал се е стигало до война, а след като и войната не е решавала проблемите се е стигало до разумни разговори, ама от позицията на силата! Ето, например, идва Чингиз хан и иска да завземе страната X. Но Х-сианците вместо: да отидат да огледат "чингизците" и да решат дали да се бият или да се предават; или да предложат на нашествениците да седнат и да изиграят дузина партии на шах и който бие, значи, той да решава; или, ако случайно Чингиз не си е падал много по шаха, или последния не е бил известен в неговия двор, то да му ударят някоя игра на топка, или да устроят някое друго спортно състезание; или, ако Чингиз се е опасявал, че неговите войници могат да вземат да му ... откъснат "топките", ако не им е разрешал да се бият, защото те, нали, затова били тръгнали с него, за да се бият, че иначе после с какво ще се хвалят пред любимите си, то тогава, ако друго не помагало, то да се договорят двете страни за една показна и решителна битка. Само че за тази битка да очистят временно едно цяло село, да построят армиите си една срещу друга и на групи според видовете оръжие, и да започнат да се преброяват, като всеки стотен от тях излиза напред с всичкото си оръжие, а после броенето да започват пак от едно, и така определения един процент от армиите от двете страни да започнат да се бият на живот и смърт, както си му е реда, ама само избраните "щастливци", а всички останали да насядат наоколо по хълмовете, за да гледат непосредствено развоя на военните действия, да надигат меховете с вино и да окуражават с бойни викове своите хора, ако искат. Та, вместо това те започвали една съвсем неравна и разрушителна война, защото били патриоти! Не че обвинявам военните, защото те са действали според общото желание, а гласът народен, както се казва, е глас Божи, но решение като някое от горните просто не се е постигало. И не се е постигало, защото хората не са били разумни. Че и сега не са, макар че изнасянето на войните от Земята в Космоса е, безспорно, едно много разумно решение, а определянето на минималния брой войници, които изгарят от желание да се бият и само чакат да им дойде времето за да им разрешат това, е също много правилно. Но човек се бие не заради другите, а заради това, което е в душата му. Заради себе си, с една дума! Всичко останало е само за оправдание на собствената му жестокост. М-даа, само че не си мислете, че аз съм против войната: аз лично не я одобрявам, но това е от чисто естетично чувство, обаче аз я приветствам и защитавам, защото тя е необходима за мъжа. По всичко личи, че тя е необходима и за новобранеца сред нас и аз не виждам нищо по-подходящо в случая освен да пия за неговото здраве, за воинската му доблест и трудните победи по звездните бойни полета. Амин!
     — Наздраве, философо — отвърна Септимиус, — само че ако аз съм един умен, или поне образован, глупак, то ти си един глупав, макар и образован, умник, а аз не виждам някакво особена разлика между двете! А патриотизмът е един хубав символ, като Бога, може би, заради който си струва да се умре. Обаче си струва и да се пие за него, така че пак наздраве.
     — Чиърс, Септи! И след две години, като си дойдеш в отпуска, пак да се видим тук — вдигна чашата си Джордж.
     — Ако се върна, добри ми приятелю, но приемам предложението ти. А сега май е време да поприключваме защото в четири часа трябва да потеглям, а както гледам остава още четвърт час, така че да си поръчваме десертите, а? — и той натисна бутона за повикване на сервитьора.
     — Ех, всичко хубаво рано или късно свършва, както казваше една моя приятелка след сублименния момент — изкашля се Морисън, — но пък после обикновено идва нещо друго хубаво, като прескочим лошото между тях, разбира се. По едно кафе с добър стар френски коняк, може би?
     — Може, ама без "би" — добави Дейвид и като ни огледа, за да приеме съгласието ни, даде поръчката на келнера.
     — И все пак е добре да си новобранец, а? — вметна Джо. — И всички да ти завиждат! Добре че този кървав двадесети век е отминал отдавна, та вече се научихме да играем на война, така както си играят малките деца: ако искаш играеш, ако не искаш — гледаш. А жертвите — е, нищо хубаво не минава без някакви жертви, нали така? Ако си позволя да заимствувам нещо от Морис бих добавил, че когато едно младо момиче се бои да пожертва девствеността си тя най-често губи, нали Мори? Ето виждаш ли? Така че да пием за жертвите и за смелостта.
     Всичко вървеше много хубаво и те размениха още някои незначещи реплики над кафето си и, когато Септимиус се канеше вече да става и да се разплаща, Дейвид измъкна някаква цилиндрична кутийка от джоба си, отвори я и извади от нея една позлатена статуетка и я сложи в средата на масата. Това беше Нике, наметната с едно ефирно наметало, което тенденциозно оставяше открит бюста ù, при това добре развит и с изпъкнали розови зърна, с вдигната високо дясна ръка с меч в нея, с блестящи златни къдрици и с небесно сини, като че ли от някакъв кристал, очи, която бе стъпила на малък ахатов постамент. Подаръкът бе чудесен и докато виновника за тържеството го гледаше с възхищение, а другите гледаха него и се усмихваха доволно, Дейвид стана от масата и се отправи към близкото дърво. От един клон на около два метра височина той откачи внимателно една кутийка, която бе висяла през цялото време почти срещу Септимиус (но кой да ти оглежда клоните по дърветата?) и извади от нея малък блестящ диск, с големина колкото копче за костюм. Разбира се, че това бе цифрова оптична записваща стереокамера и Дейв опипа гърба на статуетката и след като се отвори необходимия процеп пъхна там диска, а после накара Джордж, който беше с най-светъл костюм от всички, да се обърне с гръб и, след кратки манипулации по главата и гърба на богинята, от очите ù блеснаха два разноцветни лазерни лъча и на гърба на Джордж се появи началния стереокадър на срещата. Като си поигра малко и със зърната на гърдите ù прозвуча отново генералската команда на Джордж и отговора на новобранеца. Нике беше една сувенирна проекционна камера, изработена с много вкус и изящество. Докато Септимиус не можеше да ù се нарадва другите се разплатиха за обяда с картите си, въпреки неговия енергичен протест, и на него не му остана нищо друго освен да прибере внимателно богинята в джоба си и всички да се отправят към аеролетите си. Той стартира пръв, а приятелите му махаха отдолу с ръце докато се скри от погледа им.

* * *
     Часът беше четири и няколко минути и той тръгна веднага към гаража на "Джеръм Стрийт", който беше съвсем близко до ресторанта. Там набързо подписа един стандартен договор, че за периода на военната си служба предоставя своя аеролет на "Клуба на Ветераните" на безплатна аренда, като те се зъдължаваха да го поддържат в изправност, а той имаше право да го ползува винаги по време на отпуските си; в случай на евентуална смърт при изпълнение на воинския си дълг колата ставаше собственост на клуба, а иначе той си я получаваше обратно след уволнението. Тъй като договора влизаше в сила от утре то можеше да ползува аеролета целия днешен ден и той реши да им го изпрати вечерта когато се прибере в къщи. После не му остана нищо друго освен да се приземи в района на "Металик-7", на покрива на една розова шестостенна пресечена пирамида, която беше сградата за официални мероприятия в завода, където той работеше до скоро, преди да получи потвърждението, че е утвърден за новобранец в пролетния набор. Посрещаха го все познати и весели лица на дългогодишните му колеги и той се спусна надолу към главната зала, където хората се събираха, и зае мястото си на трибуната. В уреченото време тържеството започна, открито от директора. Септимиус слушаше разсеяно като кимаше с глава от време на време, защото това бе едно стандартно приветствие, но все пак някои думи засядаха в съзнанието му, макар че ги бе слушал и на други подобни изпращания, само че сега те се отнасяха за него:
     — Нашият бивш колега, инженер Септимиус Джойс, отработил положеното му при мирните земни условия време, сега се отправя към космическите бойни полета за да защити най-свидните социални идеи, да защити националните интереси на страната, като прояви своя патриотизъм вече при нови и опасни условия. Той беше добър работник и отзивчив колега и ние вярваме, че ще бъде смел и храбър войник, винаги готов да жертвува и живота си, ако бойната обстановка го изисква. Той отива на война, така както милиони и милиарди мъже в човешката история преди него са отивали да се бият, и както нови милиарди мъже и след него ще отиват, защото войната е необходима за нацията и за нейните мъже. Войната прави мъжа най-после мъж и всеки мъж сред нас копнее да дойде и неговото време за да се влее в редиците на бойците за защита на страната, като дори и много наши колежки също биха искали да споделят воинските несгоди, за да оставят добро име след себе си. Войни е имало винаги в човешката история, но войните на двадесет и втория век не са като войните от миналите векове, не само защото те не се водят на родната ни планета, а и защото войниците вече се бият само в името на високите патриотични идеали, а не заради някакви икономически интереси. Независимо от победите или пораженията във войните всички държави на Земята отдавна живеят в общество на изобилие и лично усъвършенствуване, живеят заради удоволствието да живеят, а защо не и заради удоволствието да умрат, ако това е в интерес на нацията? Икономическите проблеми, още от миналия век, се решават с икономически средства, както и подобава на едно развито общество, но човечеството не може без войни, които да поддържат неговия боен дух, смелост, и героизъм. Без война няма победа, са казвали нашите предшественици, а без победи няма интерес в живота! Ние трябва да поддържаме живота, това рядко проявление на организация сред материята, толкова рядко, че въпреки междузвездните полети от миналия век насам ние още не сме намерили други братя по разум. Но ние трябва да можем да се бием, защото когато срещнем други мислещи същества (аз не говоря за изкуствено създадените андроидни роботи, защото те са направени по наш замисъл и работят според нашите програми, а за друг естествен разум) ние трябва да можем да побеждаваме, защото такъв е живота навсякъде във Вселената. Затова ние все още се бием по бойните полета, и ще се бием, за да утвърдим превъзходството на живата материя, но ние сме достигнали вече идеалния модел на войната — война която носи само облаги, но не и страдания за мирното население, само развлечения за масите и за участниците в сраженията, но не пречи на биологическото продължение на човешките народности и раси, не води до геноциди, мизерии, и изтезания на невинни хора. Войната е за смелите, и смелите отиват на война, както и нашия скъп бивш колега Септимиус. Нека го изпратим с подобаваща почит.
     След последвалите бурни ръкопляскания се изказа и неговият непосредствен началник, който отбеляза, че Септимиус винаги е носил в себе си храброто и войнствено начало в мъжа, и той не се съмнява, че от него ще стане един образцов войник. Пожелания за лека и интересна служба му поднесоха и двама-трима други колеги и колежки. Официалната част приключи с поднасянето на традиционния за тези случаи подарък — една лазерна пушка за яребици и дребен дивеч с автоматично следене на целта, от едната страна на приклада на която имаше малък екран, а вътре беше встроен микрокомпютър с информационен носител съдържащ кратка аудиовизуална обиколка на завода с по-важните производствени и административни помещения, и с по една жива половин минутна картинка на всеки от служителите за последните десетина години, които, когато камерата се насочваше към тях, се назоваваха кратко и се покланяха усмихнати — това бе компютеризирана анимация и, въпреки че гласовете им не бяха автентични, а само един приятен баритон за мъжете и игрив женски глас за жените, виртуалната действителност изглеждаше съвсем реална. Да-а, една хубава традиция и той я прие с благодарност.
     После минаха в залата за коктейли, където времето протече съвсем неусетно, и докато успее да се чукне с всеки и да опита от разните закуски и да омеси напитките с това, което вече бе погълнал с приятелите си, се оказа че бе минало осем часа. Не му оставаше нищо друго освен да преметне пушката през рамо, да махне за последен път на останалите с ръка, и да се качи до покрива. Отвори колата си и се тръшна уморен на седалката. Помисли си каква ли мъка е било едно време да пиеш и да се чудиш как после да караш колата си: да пиеш или да не пиеш? — такъв е бил тогава въпроса. Сега нещата са лесни и най-много да сбъркаш крайния пункт, но като използуваш автопилота можеш и да си къртиш вътре и на никого няма да пречиш. Все едно че си седнал в една от старовремските каручки и оставяш кончето само да те закара до в къщи. С тези разсъждения той набра домашния си адрес, аеролетът се вдигна във въздуха, и той зазяпа разсеяно светлините на големия град.

* * *
     На паркинга пред дома си се поосвежи от хладния въздух нахлул в колата като отвори вратата и се подсети да нареди на компютърното ù управление утре в шест часа сутринта да бъде в гаража на ветераните. Нарами пушката, напипа статуетката в джоба си, и като затръшна вратата потегли към къщата и се качи на третия етаж. Набра шифъра на вратата и тя го позна и се отвори. Влезе вътре и подпря пушката до стената. Отиде в кухнята и си наля една чаша сок от автомата, пусна една освежителна таблетка, и след като тя изфъстя и се разтвори я изпи на един дъх и се отправи към кабинета, където набра някаква успокоителна електронна музика и се излегна на фотьойла притворил очи. Не е ясно как ще я кара в казармата, но навечерието на службата бе хубаво, помисли си той, и полежа така известно време.
     Когато отвори очи вече наближаваше единадесет вечерта и бе минало времето, когато приличните хора вечерят, но той не беше гладен, така че това нямаше значение. Зае се да си доподреди походния цилиндър за утре, но то и нямаше какво толкова да подрежда, освен нещата от днешния ден. Пушката, разбира се, трябваше да я прибере някъде, защото в космоса яребици не се въдеха, пък и тя беше само една играчка по сравнение с истинските оръжия, с които ще разполага там, и той я взе и постави в един от стенните рафтове при разните сувенири и подаръци от ученическите и университетските си години. Богинята, обаче, ще я вземе, защото тя не е тежка, а е ценен спомен от приятелите му. Отвори цилиндъра и я сложи отгоре до термоса, който му подариха вчера Майкъл и Джейн, децата му. Само че той само приличаше на термос, колкото за литър и нещо течност, но иначе си беше профилиран синтезатор. Отгоре имаше един съд за половин литър, който се наливаше с обикновена вода; после по средата бяха разни машинарийки и електроника, както и портативно захранване за два цикъла на агрегата, и там се слагаше една графитна пръчица и три ампулки с химикали; а най-отдолу беше друг съд също за половин литър. По средата имаше едно копче, което като се натиснеше светваше в червено и се чуваше леко бръмчене в продължение на около пет минути. После лампичката ставаше зелена и в долния съд вече имаше половин литър съвсем прилична водка, при това изстудена! Молекулата на водата се разлагаше на съставните ù части и после се синтезираше алкохола. Ако искаше, можеше да пусне вътре и по една друга таблетка, за да заприлича на уиски или коняк. Един цикъл даваше половин литър, а с една порция химикали излизаха десет дози или пет литра. Отделно му бяха дали кутийка с двадесет серии пълнители, която не тежеше и един килограм, така че той беше снабден с един центнер водка — съвсем добра, защото вчера я опита. Оригинален подарък, дума да няма.
     После огледа стаята и откри на масата в средата една плоска кутия превързана с панделка. Спомни си, че и жена му беше обещала нещо и сигурно е идвала преди той да се върне. Отвори я и видя три комплекта трико за космонавти, съвсем фино на пипане, леко и, както си се полага, с контактите за включване на обогрева от скафандъра, и с малък пояс с аварийни батерии. В армията, естествено, щяха да им дадат такива комплекти, но тези може би бяха по-нов модел и по-фина изработка, пък и щом са от Фло, щеше да ги вземе. Явно жената се бе загрижила да не би да си протрие нещо слабините в грубите скафандири, захили се той. Сложи ги най-отгоре и закопча кутията. Там имаше още доста място, но нищо, нека да има, за да може да донесе и по някое камъче от бойните полета, ако се върне. Провери дали войнишката му униформа е налице на стола до стената и нагласи будилника за шест и две нули, с три последователни напомняния през десет минути и оръдеен гръм ако и до тогава не е станал и не е прибрал кревата си. Като че ли това бе всичко. Разходи се до тоалетния възел, облече си пижамата, разгъна кревата и хвърли завивките отгоре му.
     Часът вече минаваше полунощ и той отново прехвърли през ума си всичко, за да не забрави нещо важно, но не откри нищо. Като стане в шест и нещо ще има достатъчно време преди осем да може да излезе и да си поръча едно персонално аеротакси до летището. За 30-40 минути щеше да стигне, така че нямаше как да не бъде там преди девет. Утре, на първи април, за пролетния набор на новобранците. Започна леко да се унася в дрямка. Нямаше много време за сън, ама пък и не му трябваше много. На старите хора много сън не им е нужен. А той наскоро бе празнувал седемдесетата си годишнина. Прозя се широко и потъна в дълбок и необезпокояван сън на щастлив новобранец.

     07.1998





ЛОГИЧНА МИСЪЛ

     — Но, папа, не говори така! Знаеш добре, че ще трябва да напуснем къщата, както и всички в Прага — отвърна Хèлена Бèлчекова, 42 годишна блондинка, на която никой не даваше повече от 35 и тя се надяваше още десетина години да изглежда все така. Облякла обичайния си домашен халат с пъстри ириси големи, може би, колкото домашна котка, защото той добре подхождаше на сините ù очи, тя шеташе из кухнята за да приготви нещо за обяд. Днес имаше свободен ден и искаше да наготви нещо сама, защото ù бяха омръзнали рецептите на кухненския робот. На дивана в ъгъла седеше свекърът ù Томаш Белчек, който вече гонеше 70-те и наскоро се бе пенсионирал, та по цели дни четеше вестници и гледаше стерео, ако не броим вечерите, когато спохождаше кварталната кръчма за да се види с приятели, или ходеше на гости. До него на масата довършваше закуската си 14 годишната Моника, дъщерята на Хелена, която вече трябваше да е тръгнала за училище, но още се мотаеше в кухнята. Томаш измърмори недоволно:
     — Всички, всички, ама без мен! — и после попита. — Коя дата сме днес?
     — 12 март, провери във вестника си ако не вярваш! — подметна Хелена малко хладно, защото последния месец всеки път когато си беше в къщи се започваше все същия разговор. — Остават още 20 дни с днешния, ако това имаш предвид.
     —Още 20 дни живот, значи. Хубава перспектива, а аз едва започнах 69-тата си годинка и се надявах да доживея до към 80-те, ама изглежда така ми е било писано — да не стигна даже и 70-те.
     — Ще доживееш и до стоте, както те гледам. Недей да се вайкаш като госпожица.
     — Щях да доживея, кажи го по-добре, ако не беше тази бомбардировка. Но аз къщата си няма да напусна, така да знаеш.
     — Виж какво, Томаш, не съм я измислила аз бомбардировката, нито пък тя е нещо, за което не си знаел досега. Избора на градовете се прави десет години по-рано, така че ти имаше цели десет години за да свикнеш с мисълта, че на първи април 2130 година Прага ще бъде разрушена, с изключение на замъка Храдчани и Старье Место. Е, и по-новите крайградски зони извън центъра с радиус от десет километра също ще останат.
     — Виж какво, Хеленка, аз съм събирал 30 години пари за да си построим тази къща заедно с брат ми Янек. И покойната ми Ханичка, лека ù пръст, всеки ден трябваше да купува разни готови ястия от супера за да пестим за къщата, защото нямахме кухненски робот, и канехме гости по веднъж месечно, или пък се срещахме в разни локали и кафенета когато се налагаше. А живея в тази къща няма 20 години и тя си е още съвсем нова и хубава и аз си я харесвам. Никой не ме е питал дали искам да я напускам, а аз и няма да я напусна, ами ще си умра под развалините ù, така да знаеш.
     — Значи деди ще го отведат с усмирителна риза от тук, нали мами? — намеси се дъщерята. — Ще ми позволиш ли да тръгна един-два дни след вас, за да мога да наблюдавам този сублименен момент?
     — Моника, допивай си млякото и излизай веднага! Освен това не е работа децата да се месят когато възрастните разговарят. Ще трябва пак да казвам на баща ти да те наказва. Омръзна ми вече. Хайде, дим да те няма!
     — О кей, мамче! Изпарявам се веднага. Чао, и недей да занимаваш тати с излишни неща, защото знаеш, че работата му и без това е много отговорна. Да управляваш половин декар роботизирано производство, не е като да правиш кнедли, например. Не че не обичам кнедли, особено когато ги прави милата ми мамичка. Бай-бай, до един часа, и да не забравиш, че вечерта съм с Марта и Ева на рожден ден при Карел Длоуги, който е най-симпатичното момче в класа.
     — Защо Карел, Мони, нали беше един Мирослав?
     — Така беше, ама мно-ого отдавна — до миналата сряда. Живота се мени много бързо мами, не знаеш ли? — отвърна ù щерката вече от антрето и хлопна пътната врата след себе си.
     — Моля те, Томаш, недей да правиш циркове на хората, защото дори и да се скриеш в мазето пак няма да запазиш къщата си — обърна се Хелена към свекъра си, когато останаха сами. — Освен това знаеш, че две денонощия преди това ще пуснат навсякъде сълзлив газ и някакви други гадости, за да изгонят не само такива като теб, а и всички котки и кучета, и мишки и други животинки. А пък ти, както и всички хора в Прага, сте записани в компютърните бази и три дни преди бомбардировката града се блокира и се проверява всеки един човек дали е във временните лагери наоколо или някъде другаде. После минават очистителни отряди с противогази и претърсват навсякъде. Моника е права за усмирителната риза, ако друго не помогне. Бъди разумен, папа.
     — Лесно ти е на теб да говориш за разум, защото не си я строила ти тази къща. То на чужд гръб и сто тояги са малко, нали така?
     — Е добре де, а ти какво си построил сам, след като цял живот си бил специалист по рекламата и не разбираш нищо от строителство? Ти не си иззидал и една тухла, както също и аз, нито можеш да си оправиш кранчето на чешмата, ако се развали, а викаш сервиза в такива случаи. Пък и знаеш, че можеш да изнесеш до три тона имущество, както и всеки от нас, а аз няма да събера и един тон, да не говорим за Моника. Ако вземеш и по тон-два от нас може да ги докараш и до десетина, макар че надали някой ще вземе да ти тегли имуществото, така че изобщо не се притеснявай. А пък къщата ти е оценена и ще ти бъде заплатена.
     — Аз пък си се притеснявам, защото си искам къщата такава, каквато съм си я строил. Това си е мое право, значи.
     — Никой не ти отнема правото. Ако искаш да си построиш пак същата къща никой няма да ти пречи, най-много да я поизместят малко на страни. Но повечето хора обикновено искат нещо по-модерно и града се престроява наново. — После додаде. — Искаш ли още кафе, или ще се поразходиш малко?
     — Не искам кафе, ами искам да ми оставят къщата на мира! Защо не бях сега в Старье Место, тогава нямаше да имам проблеми? Ама защо ще рушат цял един град без никаква нужда? Който иска да си събаря къщата нека да я събаря, то си е негова работа, а пък аз не искам и това е!
     — Такива са законите, папа, и това е положението — и тя започна да му обяснява като на малко дете, докато приготвяше соса за кнедлите. — В цялата Обединена Европейска Общност всяка година се тегли жребий за разрушаване на двадесетина градчета с население до половин милион души, през две години — за градове до един милион, а веднъж на пет години — за до два милиона, както и за някой район от този калибър в многомилионните мегаполиси. Прага с десет километров радиус попада точно в графата на двумилионните градове и затова ще я разрушат цялата. Преди пет години бомбардираха североизточната трета на Париж и сега идва ред на Прага. Но този жребий е известен от десет години напред, така че никой не се вълнува особено. Ти знаеше това от цели десет години и също трябваше вече да си свикнал.
     — Може да е трябвало, ама не съм свикнал, защото не ми харесва. И защо пък баш на първи април? Не можеха ли да почакат поне да мине лятото, та през зимата да си умра?
     — През зимата, за да ти е по-студено във временните лагери, нали? А така за половин година всичко ще е разчистено и дори някои по-важни сгради ще са вече готови и вместо да дзиндзифиркаш в сглобяеми къщи сред полето ще можеш да изкараш идващата зима на сухо и топло, без изобщо да се бръкнеш в джоба си. Във всеки случай обещават постоянни жилища за една пета от хората през зимата, като възрастните и децата до 15 години ще бъдат настанени в такива, ако желаят, докато построяването на целия град може да продължи още 5-10 години, без да се бърза. Хората са премислили всичко, не се безпокой.
     — Абе, я аз да изляза да се порадвам още малко на града докато мога, че то теб ако те слуша човек само ще му вдигнеш кръвното. Ако ме няма за обяд може да ме търсите някъде във Вълтава, ама няма защо да бързате, защото на третия ден сигурно ще изплувам някъде.
     — Аз пò се боя да не се удавиш в някоя халба, ако почнеш още от заранта, макар че една сигурно можеш да си позволиш. Чао, Томаш, и гледай да се върнеш до към един.
     — Чао, Хеленка, но не мисли, че съм се съгласил с теб, значи — извика той от входната врата. — До 31-ви март, обаче, човек може и да си поживее малко.

* * *
     — Слушай Мùхал, поговори някак си с Томаш, все пак ти е баща, та може и да го вразумиш малко. — обърна се вечерта Хелена към съпруга си, 45-годишен едър, атлетичен мъжага със сериозен и замислен вид, но иначе весел и жизнерадостен, черноок, с черни мустаци и големи бакенбарди. Те бяха сами в къщи, защото Моника беше на гости, Томаш — нейде в близката кръчма, а сина им Добромир служеше тази година в казармата и бе на лагер недалече от Прага, в чието разрушаване и той щеше да вземе участие.
     — Какво, стария още ли се опъва, скъпа? Е, все ще му омръзне някой ден. А и няма избор. Да не би войната да е по-хубаво нещо?
     — Аз знам, че не е, и той го знае, но всеки ден мрънка, ако има пред кого. Ще вземе да ни устрои някоя сцена да се излагаме пред хората. Я ще се скрие в мазето, я ще си изплаче очите от сълзливия газ, я ще трябва специалните отряди да го ловят и озаптисват. Все пак е по-добре ако си поговорите като сериозни мъже с него.
     — Но Хеленка, тези бомбардировки се провеждат всяка година от без малко един век насам и дори децата в забавачниците знаят това и им е интересно да гледат процеса на разрушаването, особено на милионните градове. Добре че професор Джавар Нанд`у се бил сетил на времето си, че хората, така или иначе, създават разни материални блага и застрояват градовете докато се окаже, че вече всичко е изработено в излишък и хората нямат, нито заплащане, нито друг стимул, за да произвеждат нещо в повече към натрупаните камари разни стоки, и тогава започват да излизат от кожата си и да се чудят как да изкарат някой друг виновен за лошото им планиране. И като не знаят какво да правят то почват да се карат и да водят войни за щяло и нещяло, докато накрая разрушат сумата-ти чужди градове и избият милиони хори, а пък тези от вражеските градове, от своя страна, им отвръщат със същото. Та, след като цялата тая работа е само и само за да станат стоките по-малко, да се разрушат населените места, и да се създаде възможност за нова работа и цел в живота на следващото поколение, т.е. щом като това е причината за разрушенията и те не могат да се избегнат, то защо тогава те да не се провеждат планомерно? И така Нанду извършил най-великия социален експеримент на миналия век, като предложил вместо да се търсят виновни противници, за да рушат техните градове и да използуват техните пазари, а пък те, от своя страна, да рушат нашите и да търсят други пазари, то защо всеки да не руши сам своите градове периодично, заедно с всички материални блага там, и после сам да си ги изгражда наново? Просто, както всичко гениално, нали? Свръхпроизводството се решава в рамките на общността, като се разрушават остарелите постройки и предприятия, и така се появява, първо пазар на работна ръка, а после и на нови стоки. И освен това никакви, разбираш ли, никакви човешки жертви! То дори и да трябваше да се заплати, за да се спасят милиони човешки живота, пак си струва това да се направи, но се оказало, че и това не е нужно, защото всяка страна можела да намери достатъчно пари за да компенсира щетите от разрушенията, които пари после се възвръщали чрез интензифицирането на икономиката даже с печалба.
     — Знам, Михал, но виждаш ли, че ти го обясняваш по-добре от мен. Аз мога само кнедли да правя, както Моника днес ми заяви, а пък ти управляваш половин декар роботи, така каза тя, тъй че пò ги разбираш тези работи.
     — Е-е, хайде, Хеленка, и ти почваш май да се цупиш като Томаш. Да не би да те е заразил нещо, а? Аз пък не мога да правя кнедли, например. А освен това не е половин декар ами само един автоматизиран цех с 24 специализирани машини, които могат сами да се ремонтират и сигнализират половин час преди края на програмата, за да им я сменя ако трябва. Но за баща ми си права и ще видя да поговоря с него в почивните дни.
     — Дано не забравиш. И все пак, Михал, как така се връщат парите, след като градовете се срутват? Това не ми е нещо ясно.
     — Ами ти да не си мислиш, че марсианците ни финансират, скъпа? Има си международен Военен фонд, който покрива щетите, но той се пълни от всякъде и след всяко разрушение става все по-богат, защото така се осигурява работа на милиони и милиони хора. Та сега строителните работници надвишават 12% от трудоспособното население на Европейската Общност, а пък постоянната армия е само около четири процента, включая полицията и разните сили за бързо реагиране. А наред със строителите печелят и работниците от различни професии, защото сумата стоки трябва да се произвеждат наново. И опазването на историческите паметници така става по-добре отколкото през миналите векове, защото това, което е много ценно и в добро състояние, се оставя, а другите неща се заснемат хубаво тримерно, евакуират се, и после се връщат в цялостно реставрираните, т.е. наново построените, сгради. Всичко в природата се обновява, скъпа, така става всяка година, защото живота е циклично явление, а в архитектурата и производството до преди един век не е имало никакви плавни цикли, и Бог си е вземал своето по насилствен начин, след като хората не са можели да го направят по естествен. Ние сме "царе" на производството и технологиите, на съзиданието, но в природата не може да има само съзидание без разрушение, а щом трябва да рушим, то поне да го правим планирано, а не хаотично.
     — Да-а, умен човек е бил тоя индиец, направо гений! — продължи Михал. — И той направил нужните икономически сметки, и излязло, че в един голям мащаб от порядъка на континент от това можело само да се спечели. Най-напред разрушили някакво село от 4-5 хиляди души и след три години то станало два пъти по-голямо и много по-красиво и после решили първия голям експеримент да направят в североизточната част на многомилионния Бомбай през 2045 година, когато била и стогодишнината от хвърлянето на първата атомна бомба над японския град Хирошима в края на Втората Световна война през кървавия ХХ-ти век. Предизвестили всички десетина години по-рано, получили помощи и заеми от целия свят, и доказали на целия свят че това е единственото разумно средство за избягване на войните и за изглаждане на цикличността на производството. Било използувано конвенционално оръжие, защото то, хем е по-безвредно за околните (освен на мястото на попадението, а оттам всички били евакуирани), хем е по-шумно и ефектно, а това създало един страхотен екшън за 12-те милиарда жители на земното кълбо тогава. След десетина години парите се възвърнали и по всички континенти започнали подобни мероприятия и вече цял век по света няма големи войни, а само някои дребни гранични конфликти от време на време и то в по-южните страни, където хората са доста по-темпераментни от нас тук — привърши той и додаде. — Е-е, ама няма ли да почерпиш оратора с някоя биричка, а, жено?
     — Дадено, скъпи, няма проблеми — и тя донесе две халби и две тенекийки бира от хладилника, които той отвори и ги разля. — Знаех си аз, че си ми умничък и дано да убедиш Томаш.
     — За Джавар Нанду, за мирните бомбардировки и за разумните решения, Хеленка! Наздраве! — и като отпиха добави. — Ама и ти си ми умничка, щом можеш да ме оцениш, нали така?
     — Наздраве, скъпи, и за новия живот в новата Прага след няколко години!
     — И за теб, Хеленка, наздраве!

* * *
     — Ахой, Добри! — подвикна редник Ян Крупка една привечер на своя колега Добромир Белчек когато приключиха занятията им за деня. — Ще излизаш ли нанякъде или оставаш в казармите?
     — Ахой, Ян! Ще се поразходя малко с едно маце, ама няма да ти кажа с кое — отвърна усмихнат Добромир. — А защо питаш?
     — И да не ми кажеш, вярвам в твоя вкус. Питам те, за да ме подхвърлиш с твоя въртолет някъде към хълма Жижков, щото моя, всъщност, беше на стария, а той имал някаква работа днес, а пък и аз имам също среща, така че трябва да бързам.
     — Ами може, щом си рекъл, ама аз още не съм го изпробвал, та ако се скапе нещо, не отговарям — отвърна Добромир, вървейки заедно към въртолетната площадка.
     — Как не си го изпробвал твоя "Дракон", като го караш вече две години, доколкото знам? Да не е бил на ремонт?
     — Е, може и така да се каже, ама вече не е същия. Малко му остаря моделът, ако мога така да се изразя. Ето виж! — и те спряха пред едно синьо-бяло двуместно въртолетче на около 4-5 годинки.
     — Но това-а не е твоя въртолет, а на този, кажи го де, на Иржи Гомулка. А твоя не го виждам.
     — Може и да е бил някога на Иржи, ама от вчера е вече мой. Трампих го за неговия.
     — Разменил си твоя двегодишен червен "Дракон" за тази таратайка ли? Нищо не разбирам.
     — Може и да не е таратайка, сега ще видим. Хайде влизай, де! Да не искаш на ръце да те вдигна. Влизай, пък ще ти обясня, щом си толкова любопитен — и те се намъкнаха вътре. Докато се прогряваше двигателя Добромир взе да обяснява. — Та-а, нали ти казах, че моя жребий за бомбардировката беше някаква си детска градина, дето нито я знаех нито ме интересуваше. А пък Иржи трябваше да разруши района от четната страна на улица "Матей Броучек" до нечетната страна на "Купецки ряд", заключен между "Мала улица" и "Житецка". Загряваш ли?
     — "Броучек" не беше ли някъде към твоя район, а?
     — Не към, ами във, защото старите живеят на "Матей Броучек" 72, което е точно откъм четната страна, и точно в този район. Сега загряваш ли, или още не?
     — Загрявам, че твоя район не е бил твоя район, и района на Иржи не е бил неговия район, но не разбирам какво общо има това с твоя "Дракон", който вече не е твой.
     — Ами, общото е, че не искаше да се трампим, говедото му с говедо, макар че цяла седмица го навивах.
     — Как да не е искал да се трампите, като сте се трампили, защото това не е твоя стар, искам да кажа твоя нов, въртолет, а е неговия стар въртолет, който вече е твоя нов въртолет, въпреки че той е стар — повиши гласа си Ян, понеже мотора вече бръмчеше на високи обороти и трябваше да го надвиква.
     — Абе не искаше да си трампим районите, сега разбираш ли?
     — Ако не броим това, че не ми е ясно защо си си сменил въртолета с този на Иржи, което и те запитах, всичко останало ми е ясно, което и не ме интересува.
     — Ама не разбираш ли: щом в тази бомбардировка трябва да разрушим своя град, за да не идва някой друг да ни го разрушава след време, а пък ние да ходим да се бием някъде другаде, то аз си помислих, че е редно всеки да разруши тъкмо своя район, ако това може да се направи. Не е ли логично?
     — Хъм, може и да е. Да, прав си, това е логична мисъл!
     — Виждаш ли? И затова реших, че трябва да си сменим районите, защото аз съм се родил и живял досега все на улица "Броучек", и би трябвало аз да бомбардирам това място, та после да имам по-голям интерес да се построи нещо ново и по-хубаво.
     — Е добре де, ама не е ли много голяма жертвата ти, с този въртолет, имам предвид? А и той съвсем твой ли беше?
     — Съвсем мой, само дето половината пари бяха на баща ми, ама пък той изкарваше почти толкова за един месец когато ми ги даде, тъй че не вярвам много да се сърди. Пък и Иржи обеща да ми го оправя до три години. Нали знаеш, че на него това му иде отръки и досега си го е поддържал съвсем сам? А после аз, все едно, ще си купувам нещо по-ново. — Добромир помълча малко и след това запита приятеля си. — Абе, ти правил ли си някога, като дете, пясъчни замъци?
     — Не помня, но сигурно съм правил. Е, та какво от това?
     — Ами като си построеше замъка после какво ставаше? Идваше някой и ти го разрушаваше ли?
     — Ами да, някой ми го разрушаваше, и после аз му разбивах носа.
     — И после и той ти разбиваше твоя, така ли?
     — Е-е, не винаги, но доста честичко.
     — Горе-долу така са ставали и войните по-рано, ако знаеш. А пък аз сам си разрушавах замъка, и после си правех нов и по-хубав, и после пак го разрушавах, и така докато не ме повикваха нашите да ядеме. Аз съвсем спокойно си разрушавах творението, след като му се любувах известно време, защото знаех, че после ще си направя нов и по-хубав. И наистина го правех по-хубав.
     — Значи ти мислиш, че хората са като малките деца, а, така ли? Ама те не са!
     — Че защо пък да не са? Ние всички сме като децата, Ян, като малките деца, които строят своите пясъчни замъци, и ако след време те не се съборят от само себе си, или ако не се сетим да ги разрушим ние самите, идват други деца и те ни ги разрушават. А не можеш да построиш едно нещо докато не събориш нещо друго, не е ли така?
     — Абе, ти си бил голям философ, бе! Браво! Обаче ако ме спуснеш някъде тук долу ще съм ти много благодарен. Ето на тази площадка, например. Мерси, и чао до утре, Добромире — и Ян напусна въртолета на приятеля си и като слезе в надлеза, за да се скрие от въздушната вълна и да мине отсреща, продължаваше да си повтаря: — Като децата и пясъчните замъци, виж го ти него! Но пък има логика в тази мисъл.

     08.1998





ОТКРИТИЕТО НА ПРОФЕСОР КОЛОСОВ

(От личния архив на Майкъл Фред, командувал първата научна експедиция на Сигма-5 през 2183 година, за срещата му с професор Виктор Колосов)

     Заповядай Майк, чувствувай се като в звездолета си. Ще опиташ ли моя коктейл от боровинки, фактор К, и сок от дървото на Хролов? Изпрати ми го един приятел от Втората колония. Действува чудесно на подсъзнанието и формирането на идеи, сервира се охладен. Искаш ли? Чудесно. Какъв фактор ли? Но моля ти се, Майк, "К" идва не от Колосов, а от доброто старо кафе. Приятелю, не забравяй своята люлка — Земята! Заповядай. Така-а. ... Какво ново със Сигма-5? Не се ли отказват? Хъм, ... лошо, ще знаеш. Не ги благославям аз колонистите. Щяло да стане рай, ли? Да, ама само за хората. А питат ли ги пневмотридите? Та какво като не разбират земните езици, ние нали ги разбираме? Значи бихме могли да вземем разумно решение, ако искахме. Знаеш ли, идва преди два дни при мен някой си Скворцов от отдела за космически новини на Евровизията, или друга някоя стереовизия — не обърнах внимание. Може да е известен репортьор, но какво от това? Та, влиза той, инсталира си кокалите на посоченото му място, завърта телевизионните камери на шлема си към мен, като че ще ме набоде на рогата си, и почва:
     — Господин професор, Вие сте героя на деня, какво говоря — на годината — и нашите милиарди зрители копнеят да проследят хода на Вашите разсъждения и да разберат как стигнахте до гениалната мисъл, която открива поле за работа на десетки хиляди колонисти на Сигма-5. Как установихте, че пневмотридите не са разумни същества? — и ми пъха ръката си с микрофонния пръстен под носа. Разгоних му аз ръката, той завъртя малко пръстена и се примири да си я държи на масата, на метър разстояние, а аз го изгледах с отегчение и промълвих:
     — Господин Щиглецов, ... а-а, извинете, Скворцов. Струва ми се, че са Ви дали невярна инормация, защото аз никакво поле за работа не съм откривал, а напротив, съм против всякаква форма на колонизация на Сигма-5, защото това ще наруши екологичното равновесие на планетата.
     Е, как е коктейла, Майк? Съобразяваш ли? Добре, значи. Нали знаеш, че не ги обичам аз много тези тефтерчета-репортерчета. Нагъчкали се с разни бази знания и се мислят за пъпа на Земята. Знанието, обаче, не са само събрани факти и класификации, които всеки, така или иначе, може да почерпи от компютрите, а преди всичко познание за връзките между явленията, или, по-общо казано, способността да се правят изводи, т.е. да се мисли. А сегашните репортьори, като са се вързали към мрежите и ти говорят, като че ли са ходещи книги на Гинес, докато мисленето им е на нивото на един папалаг, който като чуе малко по-голям шум около него и започва да крещи, било то "брраво", било то "стррахотно", било някоя псувня — в зависимост от вкуса на собственика си. Още повече не ги обичам, ако са под 30 години и едва-едва завършили първото си университетско образование. А този "скворец" се оказа точно такъв. ... Майк, коктейлът съм го запаметил в домашния компютър, така че ако ти харесва можеш да го повториш като натиснеш третото зелено копче на дръжката на креслото, а пък ако аз ти омръзна — второто червено. Не мога да ти омръзна ли? А-а, мерси, мерси. Само че аз ценя не толкова добрите обноски, колкото гънките на мозъка, нали знаеш? Та-а, докъде бях стигнал? ... Да-а, седи си значи пъдпъдъчето, и нарежда:
     — Вие сте героя на десетилетието, гений, гигант, и още нещо с "г", ама вече го забравих. После смени буквата и премина на "к". То и името ми било едно такова колосално, както космическия ми подвиг.
     — Какъв подвиг, бе, момче? — отвръщам му, — Та аз освен някой почивен ден на Луната, и една екскурзия до Венера със съучениците си, другаде и не съм пътешествувал. Стоя си на Земята и не мисля да я напускам. — А той, все на своето:
     — Добре, но как все пак разбрахте, че те не са разумни?
     Е, омръзна ми, та го попитах и аз на свой ред: какво е това разум? Но той не се запъна, а веднага издекламира:
     —Разумът е свойство на някои форми на органичната материя да променят активно обкръжаващата ги среда. Прочетох го в една стара книга чак от ХХ-ия век, когато още ги печатали на хартия, само че това за органичната материя вече е бая остаряло.
     — Извинете, — отвърнах му — но от това, което в момента чувам и виждам, май че само Вие още не сте остарял, но това е поправимо, с времето. Иначе изказването Ви е толкова вярно, колкото твърдението, че моретата на нашата родна планета се състоят от водорасли, т.е. това е една твърде малка част от истината. Попаднали сте на не лош първоизточник, но не сте го прочели както трябва и не всичко сте разбрали, защото сте търсили определенията, а не смисъла. А определението има за цел само да определи предмета на разглеждане, или с други думи, да го ограничи. Освен това нашите знания, наистина, остаряват и след време изглеждат наивни, ако не вникваме в смисъла на нещата. Трябва ли да Ви напомням за термитите, които активно изменят околната среда като строят свои "небостъргачи" (според техните размери, де), имат армия и "правителство" (царицата майка), имат някакъв упростен език на миризмите, и въпреки това не считаме, че са надарени с разум? Или пък да вземем друг пример: "фантомите" на Еридан, с които така и не можахме да установим някакъв контакт, и за които още никой не е доказал, че са разумни, нито пък обратното. Защо им трябва да изменят околната среда, след като самите те метаморфозират почти мигновено, според изискванията на средата?
     Е, погорещих се, разбира се, но той най-важното не бе осъзнал. Сигурно в тази стара книга се е говорило, казвам му, за някаква трудова дейност, т.е. за изменение на средата с оглед на по-удобен живот в бъдещето, а не непременно на другия ден или дори през следващия годишен сезон. С други думи, сигурно се е говорило за някаква форма на опосредствуване на основната жизнена цел за продължението на рода. Именно способността на някои същества да правят декомпозиция на целите, да вървят по обиколен път, а не направо, да изграждат в себе си някакъв модел на реалния свят, според който да могат да предвиждат последствията от своите постъпки и да действуват с оглед на абстрактни цели, които не произлизат от техните преки жизнени потребности, но биха облекчили тези потребности, ни дават основания да говорим за някакъв разум. Създаването на някакво оръдие за съзнателна трудова дейност, с чиято помощ да се създадат нови блага или друго оръдие на труда, или оръжие, ако щете, и така нататък, което да води до едно постепенно и непрекъсното скъсяване на "разстоянието" между желанията на индивидите и противодействуващата им среда, с оглед на продължението на техния род и вид — това е то разум. И, разбира се, ако средата им противодействува, защото иначе за какво им е разума ако получават всичко наготово? Тук "сквореца" се обади пак:
     — Сега вече разбирам, че човек е станал разумен, защото всичко, което прави, макар и не винаги да изглежда така, е било свързано с продължението на рода. Това е наистина много интересно, но нашите зрители биха искали да узнаят как ...
     Да си призная, ядосах се на този енциклопедист и го прекъснах:
     — Господин Скворцов, щом като всичко сте разбрали, отговорете ми тогава: защо се е появило изкуството на Земята, и то още при пещерния човек, и как с негова помощ той е успявал да продължава успешно рода си?
     Ама, ти си пийвай, приятелю, щом коктейла ти харесва. Не ти ли омръзнах още? Не съм ли? Добре-е, това е добре. ... Та-а, мисли момчето, мисли, и, естествено, нищо не измисли. А аз продължавам наставнически, че изкуството е най-висшата проява на разума като опосредствуваност! Изчаквам казаното да направи един-два оборота из главата му и обяснявам — нали за това е дошъл при мен. С изкуството човек въздействува на емоционалната сфера на себеподобните си, създава допълнителни емоции и повишава жизнения им тонус, за да могат хората още по-активно да работят и да създават оръдия на труда, с които да се приспособяват по-успешно към обкръжаващата ги действителност. Или, с думите на добрата стара кибернетика: изкуството променя вътрешния модел на реалния свят при разумното същество и по този начин влияе на входния филтър като модифицира постъпващата информация в съответствие с абстрактните цели за естетическо удоволствие в живота. Естетическата наслада не задоволява преките жизнени цели и продължението на рода, но тя способствува за тяхното постигане по един обходен и по-приятен път.
     — Да, мисля че Ви разбирам, професор Колосов. А сега бихте ли разказали на нашите зрители нещо по-интересно за Сигма-5, тази твърде земна и въпреки това чужда за нас планета.
     Е, тук вече аз се примирих, защото момчето взе да се оправя, така че започнах спокойно да му обяснявам:
     — Сигма-5 е едно наистина голямо противоречие с нашите представи за органичен живот, но не толкова голямо, че да не можем нищо да разберем, а тъкмо колкото да ни шокира и заинтригува. Може би и затова аз се заех с проучването ù. Пък и научната експедиция изпратена там се командуваше от моя приятел от студентските ми години, небезизвестния Майкъл Фред. — Майк, няма защо да ми се покланяш, тъй като изобщо не ти правя "четки", а само констатирам фактите. — И така: атмосферата на планетата съдържа 76% въглероден двуокис, 9% хлорни съединения, 6% азот, 4% водород, към 3% кислород, и 1-2% инертни газове. Има и морета, които заемат около една пета от площта ù, но в тях, поради високото съдържание на хлор, вегетират само 20-тина вида микроорганизми и още толкова водорасли. Риби няма, но има някои земноводни, които живеят по крайбрежието и по повърхността на водните басейни и се хранят с водораслите и тревите. За сметка на това сушата е същински рай, поне за местната фауна и флора. Няма да описвам подробно обитателите на Сигма-5: летящи, пълзящи, клатушкащи се, на три и повече пневмокрака, защото те са показвани толкова пъти по медиите, че надали има дете на Земята, което още да не ги е сънувало.
     — Денем — продължих аз, — а денят там трае 2,85 земни дни, атмосферата на планетата, до към стотина метра над повърхността, се насища здравата с противните лепкави спори на хилядите тамошни видове растения. Някои от тях са високи по-малко от сантиметър, а други достигат до няколко метра, но това са все различни треви, с дълги заострени стъбло-листа, завършващи с граховидни шушулки, които всеки ден се отварят и привечер се затварят, за да предпазят неузрелите още спори от хлорирания дъжд, който вали обикновено нощем. Тези спори за нула време така полепвали по скафандрите на нашите смели момчета, че за да виждат нещо около себе си се налагало постоянно да включват чистачките на шлемовете си. Има още мъхове и лишеи, но няма дървета или храсти. А иначе топло — от 5 до 40 градуса по Целзий, ако изключим полярните области. Истински рай за местните животни: стоиш си на слънчице, храна в изобилие, извадиш си езика и си смучиш нектарче, като от рога на изобилието! Никакви грижи.
     — Естествено, направи ми впечатление — обяснявах аз търпеливо, — че няма никакви хищници, а само тревопасни, т.е. нектаросмучещи, животни. Пък и защо ли ще им е необходимо на едни животни да се учат да ядат други, че и зъби специални да развиват за милиони години, и да рискуват да ходят гладни, ако на другите животни вземат да им поникнат рогове на главите — или където и да е, де? Целогодишно достъпна храна, мек климат (почти без разлика в сезоните), така че ако искаш изобщо не мърдай — лежи си на екскрементите (а те бързо изсъхват и се втвърдяват на въздуха) и си се издигай на тях постепенно нагоре, защото по-нависоко са по-леките и, изглежда, по-вкусни спори. Ако пък не ти се стои на едно място можеш и да полетиш — те, всъщност, птиците на Сигма-5 само се надуват за да се издигнат нагоре, а после планират леко надолу. При преработката на семената се образува газова смес по-лека от въглеродния двуокис на атмосферата им и съвсем не е трудно за някои сигмияни да надуят меховете си с нея и да полетят. Такава газова смес използуват и пневмотридите за да надуват телескопичните си крайници до 3-4 метра и да се придвижват накъдето пожелаят. За целта те първо скъсяват единия крак, да го наречем опорен, който е отпред и по средата, накланят се към него като изместват центъра на тежестта натам, после изпъвайки малко десния крак изнасят другия, левия, напред, опират го в земята и опъвайки още десния крак го прехвърлят бързо напред, клатейки се леко на ляво, и накрая опъват опорния крак малко повече от другите, и го докато го пренасят напред и по средата го скъсяват като другите; после тази процедура се повтаря отначало. Всички сме виждали тези подвижни триножници с кълбо по средата и фуниевиден език излизащ от горната му част, който при някои екземпляри достига до над метър. И всичко мирно, тихо, топло, и красиво. Никакви опасности.
     Репортьорчето ме слушаше внимателно и търпеливо, макар че положително тази фактическа информация му беше известна. Явно се опитваше да вниква в начина на изложението ми, така че аз продължих нататък:
     — Ето това, именно, ме озадачи. Явно еволюцията там се е развивала само по отношение на размерите и начина на придвижване. Храната за всички бе почти еднаква, пък и начина на преработката ù също. Аз интуитивно приех, че пневмотридите са най-висшите същества, защото бяха избрали един труден и неикономичен начин на придвижване. Навярно поради някаква важна цел, реших аз. После се заговори за "градовете" им и за "изкуството". Наистина много техни творения изглеждаха красиви за нас. Ами тази наивна дружелюбност на пневмотридите, която сигурно е хвърляла в умиление не един човек. Първо космонавтите се дърпали от техните нахални езици, но след като се оказало, че последните не отделят никакви вредни, дори за човек без скафандър, вещества, спокойно разрешавали при екскурзиите им да ги придружава по някой пневмотрид, който да облизва скафандрите от полепналите спори. Тези туземци много активно търсели контакти с космонавтите и харесвали всички игри, които им се предлагали. Научили се да играят нещо като волейбол с езиците си, само дето не можели да събират точките и да схванат, че трябва да играят в отбори, ами всеки играел сам за себе си (т.е. за да оближе по-добре топката). Веднъж прожектирали на една група от тях цветна холография на Ниагарския водопад и те зяпали с изплезени езици, в буквалния смисъл на думата. Скоро след това космонавтите открили на около пет километра от базата им нов "град" на пневмотридите и след около месец забелязали, че той им приличал на нещо земно, а след два-три месеца станало очевидно, че това е доста точно копие на Ниагарския водопад, само дето водата била като замръзнала.
     Майк, знаеш ли, ако искаш можеш да натиснеш и петото зелено копче на креслото, и то два пъти. Точно така, в твоя чест, значи. Оригинален 11 годишен "Курвоазие", от областта Франция. Едно време е била велика държава, както знаеш. И сега е велика, само дето вече не е държава, а обширна област в Европата. Пазя го само за специални случаи като нашата среща. Колко години не сме се виждали? Пет, или май шест, а? Няма значение. Е, за твое здраве и за еволюцията на пневмотридите! Е-ех, ама аромат, а? Силен като любовта, или нещо подобно. Цивилизацията си е цивилизация, ама да не бягаме и от природата. Промишленост, технологии, звездолети, и все пак: естественото си е друго нещо. Сътворено от Бога, пардон, от Природата, с малко помощ от двуногите мислещи животни от третата планета в една загубена в безкрая звездна система на нашата родна Галактика или Млечен път, преведено от гръцки. Да си чувал някои други животни да правят нещо подобно на алкохола, а? На Земята няма, ама и в Космоса още не сме открили, защото то за тази работа интелект трябва, декомпозиция на целите, опосредствуваност, а разумни събратя още не сме срещнали. Наченки има, да, и при пневмотридите има наченки, но истински разум няма. А за да има алкохол трябва разум, а? Или как беше по латински: in vino e veritas? Само че то е по-друго, а пък аз казвам, че и без разум няма алкохол! Запомни го от мен, та да ме цитираш в някоя кръчма зареяна сред галактическите простори. Тъй че "наздраве" за разума във Вселената! Да-а, та до къде бях стигнал? Аха, до сигмианската Ниагара. Слушай сега по-нататък:
     — Направеното копие, разбира се, — обяснявам му аз — било едноцветно. Въобще, пневмотридите възприемат основно ултравиолетовите лъчи, а отходите им, според нашите представи, са тревисто зелени. Извинете, че наричам така грубо нещата, но е точно установено, че при преработката на семената организмът им използува само външната лепкава хранителна течност, а останалата капсулка със семето обвива в много тънка ципа, която се втвърдява в атмосферата на въглеродния двуокис, и така семенцата се слепват в каквито форми им придадат пневмотридите. В "градовете" им нищо не може да поникне, защото облицованите спори са лишени от хранителната им обвивка и от нектара, и, следователно, там няма храна, така че те са принудени да ходят на паша извън тях. Ето така те строят градовете си, ако можем така да наречем произведенията на тази, с извинение, "анална архитектура", но там те само спят, и то не винаги. Не бива, обаче, да се смущавате от тези неща, защото спорите са съвсем хигиенично облицовани, и освен това пневмотридите нямат обоняние. Ами представяте ли си в тази лепкава атмосфера какво би станало с техните носове, ако имаха такива? С течение на времето тези градове, макар и бавно, се разпадат от дъждовете и на тяхно място пак поникват тревите.
     Тук вече репортьорчето почна по малко да разсъждава и ме запита:
     — Добре, но все пак градовете изкуство ли са?
     — На пръв поглед, да — отвърнах му — щом не са оръдие на труда и не служат за продължение на рода. Това са наистина красиви и завършени форми, които не им помагат в ежедневния живот, защото нито езиците им стават по-дълги, нито пък коремите им — по-големи. А що се отнася до размножаването, то те са еднополови. На всеки възрастен екземпляр, веднъж-дваж годишно, му порастват по три (понякога и повече) "клончета" от задната страна на кълбовидното туловище, защитени от някаква кожена ципа, и когато на малките им пораснат краката и езиците достатъчно, така че да могат сами да се хранят, те се отчупват (или пък възрастните им помагат), надуват пневмокрачетата си и започват да смучат.
     Тук, Майк, позамълчах. Скворцов не пита, мълчи. Може би мисли? Е добре, нека помисли малко, полезно е. После продължих:
     — И все пак това не е изкуство в общоприетия смисъл на думата. Изкуството, повтарям, е най-висша проява на разума, ама ... ако го има! Само по себе си това "изкуство" не е доказателство за разум. Ами, че те пневмотридите просто се развличат, а за това не е нужен много акъл. Това са известни наченки на разум, както при земните животни: кучета, котки, маймуни, коне, и други, които също обичат да си играят, а някои дори се опитват да се смеят, да се закачат с хората, да им подражават, и прочее. Но това не е разум, защото тук няма някакво особено опосредствуване на целите, няма създаване на оръдия на труда или някакво по-дългосрочно планиране или предсказване. Сумата животни на Земята си строят жилища за неблагоприятните периоди на годината, но никое от тях не може да се сети, например, да си посее някое растение, така, че когато то порасне да му стане жилище, или да го използува за храна; или пък да направи някакъв кафез или ограда, където да отглежда и храни други животни, от които има полза — то може да ги използува понякога, ама ако те са му под ръка, но няма да го направи целеустремено. Каква е, обаче, степента на опосредствуваност, от която нагоре можем да говорим за разум, а преди достигането ù не можем, никой не може още точно да определи. Доказателствата са интуитивни и кумулативни, но това е положението.
     — Ами ако тази дейност е спорт? — прекъсна ме той. — В спорта също може да има изкуство.
     — Виждаш ли, Скворцов, започна да разсъждаваш — похвалих го аз. — Спорт ли, или как ще го наречем, не е особено важно. Въпросът не е в названието, важното е, че те просто си запълват времето. Не забравяй, че нощите на Сигма-5 са три пъти по-дълги от земните, а тези видове животни много не спят. Почиват си много, това е така, но то е защото не могат все да ядат, я. Те просто си играят, и то не за да се научат на нещо полезно, или да повишат производителността си, или с отбранителна цел, и прочее. Съвсем не, защото те нямат какво да работят; те нищо не опосредствуват и се движат само за да разнообразят храната си. Но не това е лошото. Лошото е, че така и ще бъде там, ако нещо не се промени на цялата планета, защото на нея няма противоречия, няма борба и не може да има. Ами че то какъв рай е без противоречия?
     Помълчахме малко и продължих:
     — Запомни, Скворцов, че Сигма-5 аз не я одобрявам за колония. Е, хубаво, ще отидат там роботи, а после и колонисти. Ще засадят земни дървета и тревички, а те растат, даже по-големи стават. Ще започнат постепенно да изместват местната флора и фауна, докато те останат в някакви резервати и под куполи. Ще пречистят и моретата от хлора и ще развъдят в тях земни мекотели и риби. Ами че нали тъкмо това са противоречията за пневмотридите, че и за другите животни. Едва тогава те биха започнали действително да се борят с природата и, може би, след десетина хиляди години в тях би се развил разума, но ние няма да им дадем, защото тогава те отдавна вече ще са под купули с тяхната стара атмосфера, или, което е по-вероятно, ще са отдавна измрели. Те сега не са разумни, да. Но за какво им е на Сигма-5 разум, когато и без него си имат всичко? Кой, обаче, се наема да твърди, че ако се промени климата не може след време да се появи и разум? Само че бавно и еволюционно, а не както ние искаме за един-два века да я заселим с хора. Да се намесим в живота на планетата може, защо да не може, но разумно и много бавно, пък като минат така няколко хиляди години, пак да премислим всичко. Разбираш ли, има на Сигма-5 поле за работа, има-а, ... само че не толкова за нас, колкото за пневмотридите или някои от подобните им. Ние само трябва да ги поизпитаме малко. И да не забравяме никога, че разума е много рядко "цвете" във Вселената! Да се грижим за него е най-великата задача на човека, задача на целия хомо-космикус.
     Ето, Майк, каква беседа водих със своя репортьор. А ти нали не възразяваш да дублираме конячето, а? А може и да го триплираме — в чест на пневмотридите. Има си хас да вземеш и да ми възразяваш, след като съм героя на годината. Ха наздраве, значи, но този път за нас, а не за някакви си ходещи триножници. Та аз те повиках, защото исках да ти благодаря, че ми се обади от тази "райска" планета. Интересна темичка разработих по този повод. Какво казваш? И на теб ти се сторил подозрителен този разум още щом си разбрал какво означават градовете им. Художествени тоалетни, а? Или анално изкуство? Добре звучи, ще знаеш. И тогава ми се обади по личния канал. Да, ти имаше това право, и ми каза, че целият ти космически опит възставал срещу такава проява на разумност, но това не било солиден аргумент. Е да, така е, само това не е добър аргумент, обаче като се помисли малко ...

     1979 ?





СТИМУЛАТОРЪТ НА ПИТЪР МАК-ГРИЙВЗ

     Редица съображения ме накараха да систематизирам спомените си за моя дългогодишен приятел и съдружник Питър Мак-Грийвз. Казвам "накараха", защото не съм го виждал вече почти четири години, но той е жив и здрав, понеже веднъж на 3-4 месеца получавам съобщения от него. Информацията, всъщност, е само един бит, т.е. "жив съм", но пък повече и не ми е нужно засега. Основният ми стремеж при написването на тези страници е желанието ми да хвърля правилна светлина върху живота и дейността на "великия Пит", както мнозина справедливо го наричат. Като негов единствен съдружник и близък приятел през последните десетина години аз познавам добре този наистина велик човек, достоен не само за своето време, а и за бъдещето, което той често правилно предвиждаше. Никога, обаче, не споделяше нещо с мен преди то да се е оказало актуално, или преди да е дошъл момента, когато щях да му повярвам.
     Е добре, аз го познавам отдавна, защото се учихме в един колеж, но това време няма нищо общо със стимулатора му. Той беше доста висок на ръст и в младежката си възраст изглеждаше много слаб, но после с годините се позакръгли малко, така че сега е по-правилно да го нарека строен. Очите му са кафяви, но упорити и най-често замислени, косата — все още смолисто-черна, носът — правилен, походката — вечно забързана. Впрочем надали има някой, който да не го е виждал на снимка. Мога още да добавя, че има навика да бръчка челото си, когато мозъкът му е заангажиран с нещо, и да се чеши често по носа, като че ли от там му идва вдъхновението за работа. Сред другите момчета от колежа се отличаваше с весел нрав и огромно трудолюбие. След това, обаче, пътищата ни се разделиха и аз знаех само, че бе влязъл в университета и изучаваше медицина, а две години по-късно научих, че се прехвърлил в математическия факултет, като накрая завърши, или психотроника, или нервобионика, или молекулярна електроника — ще Ви излъжа, защото точно не помня, пък и той не беше от приказливите, когато ставаше дума за него самия. А и как да помня, като тогава не бяхме заедно, пък и аз след като получих мениджърската си диплома, карах все "на педал", като лягах и ставах с борсовите акции. За пет години успях да натрупам към 400 хилядарки, започвайки почти от нула, т.е. от 15 хиляди 242 долара, три костюма, и някои полезни познанства на баща ми. А когато прехвърлих милиона работите ми потръгнаха още по-добре.
     И така, след като за десетина години се бяхме виждали два или три пъти, и то все случайно, представете си моето учудване, когато един септемврийски ден секретарката ми съобщава, че някой си Грийвз искал да ме види по лична работа. А тъкмо тогава борсата се беше оживила като никога за последните няколко месеца и работа — колкото искаш, че и повече. Е няма как, приех го, все пак стар приятел е и може да е позакъсал нещо, помислих си. Бих му дал хилядарка, но не повече, защото, все едно, не мислех да си ги искам обратно. Та влезе той, ама добре облечен, сит и весел, както по-рано. Ръкувахме се, побъбрихме малко за стари познати, поканих го, разбира се, на гости да го запозная с жена си следващия уикенд, или пък когато пожелае, стига борсата да е закрита, и вече си поглеждах часовника, защото времето, както знаете, е не само четвърто измерение, но и нещо по-осезаемо. Спомням си, че тогава валеше дъжд — запомних, защото си помислих, че щом в такова време е дошъл сух, значи е я с кола, я с такси, и, следователно, работите му не ще да са зле. Та седи си Пит съвсем спокоен в креслото, поглежда замислено дъжда през прозореца и така, сякаж между другото, ме пита, ама представяте ли си, пита ме: искам ли да стана по-добър, по-чувствителен и благороден? И това, когато борсата се е подпалила, можете ли да повярвате? Той, обаче, не чака дълго и премина в настъпление:
     — Виждаш ли, Стийв, аз съм учен и хуманист, може би и идеалист, но все пак знам, че ти си бизнесмен, и щом ти отнемам вече 12 минути при това положение на борсата, значи имам основания. Въпросът ми не е за тебе лично, а за човека въобще. Трудно някой ще се съгласи да бъде по-добър към другите, защото така по-лесно ще бъде излъган, но всеки иска другите да са по-добри към него. Е, аз знам един начин от това да се направят пари, и то много пари дори и за теб! Засега толкова, постарай се да намериш време да наминеш към мен на този адрес в течение на една седмица, по всяко време на денонощието. Няма нужда от предизвестие, защото аз почти не излизам от къщи. Спомни си, че не съм те лъгал досега, така че е в твой интерес.
     Толкова, остави ми визитната си картичка и излезе. Виж го ти, помислих си, знае за борсата и изглежда не лъже. Сигурно предлага съдружие. Какво пък, бих могъл да рискувам 50-тина хиляди, защото винаги ми е изглеждал способно момче. Все пак без малко да забравя, тъй като работите се завъртяха така, че нямах време, не само да ям като хората, ами и да се наспя както трябва, а пък жената съвсем я забравих. Три дни не се прибирах в къщи преди полунощ и добре, че накрая се сетих, та отидох при него на четвъртия ден. Помня, че беше около 10 вечерта, но той като че ли ме очакваше, въпреки късния час.
     — Заповядай, приятелю. Ей сега ще направя кафе, за гарнитура на коняка, защото се налага да съобразяваш още час-два.
     Чукнахме се, изпихме по две чашки от съживителната напитка плюс кафето, и той ме поведе в другата стая. Там имаше някакъв голям шкаф, абажур до него, и две кресла — едното до прозореца, а другото под абажура. Той се инсталира на едното кресло, до прозореца, а аз на другото, с гръб към шкафа.
     — Нещо е задушно, ще проветря — каза Пит, като включи някакъв вентилатор зад гърба ми и отвори прозореца. Така си помислих тогава, че е вентилатор, защото чух бръмчене, но духаше, всъщност, от прозореца, а не откъм шкафа.
     — Е, как вървят работите ти на борсата, приятелю? — попита той. — Колко дребни рибки нагълта днес, или не си спомняш?
     Ако щете вярвайте, ама да ми беше казал някой, че такъв въпрос може така да ме разстрои, щях да му се изсмея в лицето, а тогава ми се насълзиха очите. Някак си като на кино се видях като огромна акула и чувах как хрущят костите на рибите, които поглъщах, и уж бях сит, а дъвчех все нови и нови, даже съвсем мънички рибенца, и около мен едно такова страдание, такова страдание — не мога да го опиша! После изведнъж изплувах и усетих, че сега пък съм някакво огромно чудовище, като от филмите на ужасите, и тъпчех всички около мене, и пак писъци, страхотии, и морета от кръв. Беше ми едно такова, гнусно, защото разбирах, че аз съм причината за тези страдания, знаех, че така бе всеки ден, и ми се искаше да направя нещо, нещо хубаво, за да помогна на хората наоколо. И ето че картината се промени: всички бяха весели и доволни, стига само да ги погледнех, защото вече бях добрия вълшебник и помагах на всеки. После някак си образите поизбледняха, аз още раздавах по нещо на когото можех, но все по-малко и по-малко, и разбирах, че така си е редно, и никой вече не ми се сърдеше, и аз си бях пак същия Стивън Колинз, а срещу мене седеше усмихнат Пит и ми обясняваше, че не бил искал да ме наскърби. Аз се досетих, че той бе доловил за какво си бях мислил, и се чудех как можех да разсъждавам, не като гимназист, ами като първолаче? Като че ли аз щях да променя този свят, още повече, че съвсем не съм недоволен от него, а даже ми харесва, и колкото повече пари имам, толкова повече ми харесва. Е, сконфузих се малко, но изглежда, че тези дни съм се бил попреуморил и трябваше да си почина, помислих си, а Пит ми подаде чашата, заведе ме в другата стая и започна да ми обяснява. Хвана ме яд, че си прави такива опити с мен, но постепенно се убедих, че беше прав, защото иначе, естествено, нямаше да му повярвам.
     — Виждаш ли, Стийв, — продължи той — наложи се малко да ти въздействувам, но няма нищо страшно, защото съм експериментирал много пъти със себе си. Вярно е, че не очаквах чак толкова да се развълнуваш, но така е даже по-добре. Това е моят Обратен Стимулатор и затова те повиках. Разбира се, този шкаф е само опитен образец, голям и неикономичен и с радиус на действие едва 60 см, така че трябваше да седнеш точно под излъчвателя, но фактите са налице. Действува, в което сам се убеди.
     — Ако на това му викаш действие — подхвърлих аз, поовладян.
     — Извинявай, ама ти още не си осъзнал всичко, което изпита, така че нека ти обясня малко. Не принципа на действие, разбира се, защото това е доста сложно, но за теб е важен ефекта. Нарекох го "Обратно Действуващ Чувствен Стимулатор", или накратко BOSS↑*. Няма да се впускам в дълбоки философски разсъждения, макар че часът е късен, всичко е спокойно, и е време за сериозен разговор за смисъла на живота пред пламъка на догарящите в камината цепеници, или пролежали милиони години в недрата на майката Земя овъглени представители на праисторическата флора. — Той си беше такъв, Пит, когато бе в добро настроение често изпадаше в някакъв лиричен екстаз. — Нищо че нямам камина в къщи, но тя присъствува незримо в нашия разговор и сгрява душите ни, заедно с гаврътнатите чашки. Е, както и да е, ти знаеш добре, че живота е пълен с противоречия и човешката природа също. Това е толкова старо, колкото и света, но затова пък е вярно. Например, всеки човек иска да помогне някак-си на другите, но ако може да бъде сигурен, че с това няма да навреди на себе си, нали така? Та моят стимулатор подтиска, по определен начин, инстинкта за самосъхранение и човек съвсем осезаемо чувствува неудобство от страданието, което причинява на другите със своите постъпки, но това далеч не е всичко. Той действува обратно, т.е. сам възприемаш това, което искаш да направиш на другите, и то усилено и картинно, така че ти се иска да помогнеш на всеки, пренебрегвайки дори така наречения "здрав разум". Разбира се, всичко зависи от силата на излъчването — впрочем, ти добре го почувствува. Затова съм го нарекъл обратен чувствен стимулатор, макар че би могъл да се нарече още и "Усилвател на Съвестта", но ми се струва, че последното название едва ли би се харесало на купувачите, докато в това "господар" има нещо от Бога, не намираш ли?

     [ * От английски: Backward Operating Sensual Stimulator, но освен това абревиатурата дава boss, което значи: шеф, началник, господар. ]

     — Виж какво, Пит, уморен съм и не разбирам за какво ти е всичко това. — признах си аз — Преживяванията ми не бяха от най-приятните, а аз точно знам, че никой не би искал да има нещо, от което ще страда, освен ако не смята да го приложи към друг, но в такъв случай има къде-къде по-сигурни средства.
     — И да и не, Стийв. Аз не твърдя, че това е неземно удоволствие или панацея за всички страдания. Нещо повече, той е противопоказан за някои професии. Ами представи си лекар, който само от вида на спринцовката започва да плаче и да си бие сам инжекции! Та той няма да помогне с нищо на болния, а и ще навреди на себе си. Въобще моят стимулатор е полезен за психическа разрядка при неработни условия, или за създаване на фонови емоции. Например, и най-обикновената съпруга ще стане под негово въздействие съвършено неузнаваема. Тя ще бъде идеалната жена, драги, защото не само ще обича съпруга си, но и ще чувствува своята обич. Това е то обратната емоционална връзка! Когато, обаче, трябва да се вземат бързи решения, стимулаторът само ще забавя действията и те дори може да се окажат неправилни. Но моят BOSS почти няма следоперативно въздействие. Скоро след изключването му човек разсъждава пак така, както и по-рано. Разбира се, спомените и преживяванията остават, но нищо повече. Може би само при по-продължително, системно и доста мощно въздействие ще се получи някакво трайно психическо изменение, но това съвсем не е нежелателно за обществото като цяло. Е, мисля, че в общи линии ти обясних.
     Наистина започнах да проумявам по малко. Ще има купувачи, вече бях сигурен в това. Ами че в САЩ има над 100 млн. семейства; нека си купи всяко десето (а при добра реклама може и повече) — това прави 10 млн. апарата. Ако печелим само по сто долара на парче, това дава цял милиард. Дори да е още пет пъти по-малко, играта пак си струва, мислех си. Отдавна разбрах, колко силно бях занижил оценката си тогава, но всичко изглеждаше толкова фантастично.
     — Пит, мисля, че схващам вече нещо — обадих се аз. — Сигурно имаш и конкретен план. Как си представяш това "масово стимулиране"?
     — Разбира се, че имам план. Този шкаф оттатък е опитен образец и ми струва около 60 хиляди плюс седем години работа. Не е малко, но това са издръжките за разработката. Та аз купувах сумата неща, които после се оказаха ненужни, а и трябваше да живея някак си и да ползувам най-различна литература. Мисля, че в този вид второ копие ще излезе около 10 хиляди.
     — Не е ли много, Пит? Кой ще даде толкова?
     — Почакай, Стийв, ще разбереш. Засега нещата са в такова положение, че за около година, година и половина, мисля, ще мога да разширя обхвата му значително. Виждаш ли, още е рано да се говори за намаляване на размерите и за масово производство. Това ще стане, може би, след 4-5 години. Най-напред ще направя точно обратното — ще построя Big BOSS, което ще е по-лесно и ще може да се разработят дребни серии от 20-30 до стотина апарата годишно. За първите две години това ще е достатъчно. Трябва да постигна обсег на действие до 50-тина метра в радиус. Мисля, че такива стимулатори ще ми струват не повече от 50-тина хиляди парчето. Тогава ще влезе в действие програмата "Катедрала". Стийв, аз съм атеист, но не виждам защо да не помогна на църквата, ако и тя ми помогне (да натрупам начален капитал, де). Сигурен съм, че ще ми дадат към половин милион, поне за първия Big BOSS. Няма да е много за църквата, защото тя има средства. А нали това, наистина, ще прави хората по-добри, макар и само за кратко време, докато са в храма. За такова реално доказателство за своята сила никоя религия не е и мечтала, при това може да се мине и без проповеди — съвестта ти сама ще ти проповядва! Разбира се, за да стане всичко това ще ми трябва помещение за предприятието, заплати за десетина души за първите две години, материали за поне 10 големи стимулатора, а може би и други разходи. Ето тук стигам до твоята помощ. Аз нямам и хиляда долара, тоест нула. Трябва ми към един милион, следователно от теб, ако не възразяваш.
     Е, всъщност, аз и сега се чудя дали не ми бе подействувал малко стимулатора онази вечер, защото все пак се съгласих. Действително след два дни, но решението взех още тогава. Естествено негодувах, възмущавах се от сумата, и прочее, но Пит беше преценил всичко.
     — Стийв, аз не настоявам. Мисля разбираш, че имам поне още десетина варианти, — продължи той — но ти ми подхождаш повече от някой непознат банкер, църква, или генерал. Все пак помисли си три дни. Не е изключено да стигне и половин милион, и то на първо време около 200 - 300 хиляди, а останалото — в течение на една година. Делим по равно, независимо че моя начален капитал е само първия вариант и аз самия.
     Вече почти си бях тръгнал, когато той добави:
     — И още нещо, Стийв. Особена защита от моя стимулатор не е нужна — той просто има определен радиус на действие и създаваното от него поле практически не прониква през стените. Но все пак имам едно условие: никога и при никакви обстоятелства няма да разработвам прав стимулатор, или обратен на обратния, или както искаш го наречи, който да подтиска съвестта, или да засилва инстинкта за самосъхранение и агресивността извън допустимите граници. Това е вече всичко и, естествено, пълна тайна! Ще чакам решението ти.
     Така завърши този паметен за мен есенен ден.
     След една седмица официално основахме нашето предприятие. Наехме едно малко имение и няколко техника и Пит започна работа по своя Big BOSS. На този етап се виждахме около веднъж седмично — повече и не беше нужно, — така че аз продължавах игрите си на борсата с променлив успех. Спомням си, че ми направи голямо впечатление как Пит провеждаше грубите експерименти за работа на апарата върху котки. Да, да, върху котки и мишки. Не можете да си представите какво умиление и нежност изпитваха тези дребни хищници към своята, иначе естествена, плячка, щом попаднеха в сферата на действие на устройството, и то при положение, че бяха държани по ден-два гладни, което бе съвсем противоестествено. Интересното за мен, всъщност, бе това, че стимулатора действува и на други бозайници. Помня че веднъж разпитвах моя приятел за принципа на работа и той ми обяснява нещо за някакви вълни и полета, но от всичко това разбрах много малко.
     Имаше някакъв тесен диапазон на честотата, който трябваше да се поддържа, иначе апарата просто не действуваше, ако не се смята лекото главоболие, затова най-прецизната операция после, когато започна масовото производство, бе настройката. Все пак аз проумях, че при изменение на честотата в големи граници не можеше да се постигне обратния ефект, от който Питър толкова се опасяваше. Създаденото поле влизаше в резонанс с едни "ламбда" вълни на бялото вещество на мозъка и по този начин се въздействуваше на човешкото съзнание, като апарата подтискаше инстинкта за самосъхранение, усилвайки многократно неговата противоположност. За да се изработи прав стимулатор на инстинкта за самосъхранение трябваше да се слезе на по-ниско, "животинско" ниво в подсъзнанието и да се открият някакви други вълни, което беше принципиално ново нещо. Тогава той разценяваше срока за такова откритие на около 20-25 години, но вече изминаха десетина, а и твърде много институти работят сега в тази област, та може би има някакви резултати, разбира се секретни. Под въздействие на такова поле човек би живял абсолютно сам за себе си, игнорирайки останалите. Това би унищожило всяко общество и, естествено, никой не би искал такъв източник на анархия, но ако се приложи към друга държава би имало страхотен ефект. Тъкмо затова Пит се страхуваше, че на някой генерал би харесала подобна идея, макар че за ефективното ù приложение би трябвала огромна мощност. Предвижданията на моя приятел, обаче, винаги са се оказвали верни, и може би затова сега той се крие някъде, но къде именно, дори и аз не знам.
     Около осем месеца Пит работи наистина неуморно, но затова успя да създаде голям стимулатор с радиус на действие от 30 до 60 метра, в зависимост от желанието. Преговорите с първата църква бяха завършени само за две седмици, като по това време вече имахме официален патент за прибора. Тогава разширихме предприятието си до 24 души. Ако не се смята патента, в който не бяха подробно указани конкретните детайли, то всичко се пазеше в пълна тайна. Църквата, разбира се, си мълчеше, защото, както казваше моя приятел, тя затова и съществувала толкова дълго време: защото знаела как да събира, пази, и използува наличната информация. Какво беше в първите няколко седмици, когато почти едновременно, след кратък ремонт, заработиха няколко големи католически катедрали, вие всички знаете. Ако имаше църковна борса то акциите на тази религия биха подскочили поне два пъти, но това беше моментен пик, защото Пит не мислеше да подпомага само католиците. Ние сключихме договори и с протестантите, и с адвентистите, и с източно-православната църква, и с мусулманите, и с три будистки секти, и с още много други. След около година бумът попремина, но дотогава аз отдавна си бях възвърнал своя милион и нашата фирма ни беше донесла общо към 37 милиона долара. Стимулаторите продавахме по 600 - 800 хиляди и дори по милион и двеста хиляди, в зависимост от мощността им.
     По това време бяхме сключили и няколко договора с крупни концерни за оборудване на цели заводски халета с такива апарати. Там се използуваше предимно периферното и най-слабо поле, поради което вместо един голям излъчвател монтирахме понякога до двадесетина по-малки, но равномерно разпределени в помещението. Това даваше около десет процента повишение на производителността на труда на работниците, тъй като засилваше чувството им за отговорност пред ръководството на концерна, но в това отношение трябваше да се работи доста предпазливо, за да не се увеличат злополуките поради прекалено усърдие, така че ние скоро прекратихме тази дейност. Повече от това, изглежда, и не можеше да се получи, защото при малко по-силно въздействие хората ставаха толкова емоционално затормозени, че просто не можеха да работят. Все пак фирмите бяха доволни, защото на много места след инсталирането на тези устройства бяха избягнати редица назряващи стачки.
     През тази втора година на сътрудничеството ни Пит успя да завърши в общи линии работата по миниатюризацията на апаратите, и след още няколко месеца, през третата година, вече имахме готов масов стимулатор, който също бе патентован в различни варианти. Тогава разширихме много предприятието като работниците ни достигнаха до 300 души, при все че редица възли получавахме готови от други фирми. Имахме и 20-тина инженери, 5-6 лекари, и солидна охрана. Около нас вече се носеха всякакви слухове, започнаха да се появяват конкуренти, но ние имахме патента и работехме с пълна пара. Нашата фирма беше станала широко известна, и с просто копиране на детайлите друг производител не можеше да ни конкурира, а за да се направи нещо по-различно, но с подобно действие, трябваха години, защото основната теоретична част не бе публикувана никъде.
     Скоро складирахме 100-тина хиляди бройки от първия масов семеен стимулатор — всички сте го виждали: неголяма кутия с добър дизайн и тегло към три килограма, като излъчвателя беше във вид на обикновена нощна лампа, а радиуса му на действие бе от два до четири метра, т.е. напълно достатъчен за една спалня. На четвъртата година ги пуснахме на пазара по 1,950 долара, докато на нас ни струваха само по 350. През тази година производството ни нарасна още няколко пъти, като достигна максимума си през петата, и продължи така до към средата на седмата година, когато произвеждахме вече 4-5 вида семейни стимулатори. Вие знаете, че благодарение на тях за две години бе отбелязано почти двукратно снижение на разводите. Аз още пазя наградата на Американския Женски Комитет, с която ние с Пит бяхме най-тържествено обявени за негови почетни членове.
     По това време конкурентите вече силно ни притискаха и тъй като активите на фирмата надвишиха милиарда с почти половин милиард приход само през петата година, ние най-после склонихме и продадохме патенти на няколко фирми за общо повече от три милиарда долара. През това време все още произвеждахме по стотина броя Big BOSS годишно, предимно за църквите зад граница. Един ден, някъде в средата на шестата година, излязохме с Пит извън града. Тогава той работеше само по 5-6 часа дневно, докато аз още от втората година се отдадох изцяло на нашата фирма, като извършвах сам всички сделки, разбира се по указания на приятеля ми. И така, след като спряхме колата, тръгнахме да се поразходим малко пеш и след половин час той каза:
     — Мисля, че стига толкова. Стийв, ти чувствуваш, че фирмата ни се замогна, както и трябваше да стане, но ти знаеш, че няма нищо вечно, особено в света на бизнеса. Трябва да си осигурим здрав тил за своя капитал и, естествено, не само в американски банки. Не пренебрегвай никоя страна. След две-три години ще прекратим дейността си. Продължавай договорите за продажба на патенти, защото те засега са най-доходните (дотогава бяхме продали само някои по-маловажни детайли). Потърси канали за осигуряване на чуждо поданство в неутрална страна, паспорти, визи. Смятам, че сега никой не ни чува: може да ми се наложи пластична операция. Възможно е да си сменя и името, или да използувам и други имена. И най-важното — без да бързаш! Ако трябва дублирай и триплирай вариантите. Мисля, че един-два милиона ще стигнат за тази цел, защото не всичко ще е легално. Не забравяй, че ни шпионират не само конкурентни предприятия, а и чужди държави, както и органите за сигурност.
     — Но Пит, не се ли увличаш малко? Та ние имаме още поне 10 пъти повече покупатели в Америка. Ами в чужбина? Изглежда ми някак прибързано.
     — Може би си прав, но засега. А аз говоря за след две до три години. Пък, ако ти е жал за милиона, вземи го от моя дял. Не настоявам да се възползуваме от тези варианти ако няма нужда, но аз чувствувам, че ще ми се наложи да се скрия след време. Възможно е да възникнат нови переспективи в научно отношение, може разработките да се окажат опасни за хората — нищо не се знае, така че ще ми трябва място, където да мога да работя необезпокояван и неограничаван от никого. В крайна сметка, драги, за какво са ми парите, ако не за да ги използувам така, както си поискам?
     — Добре, приятелю, щом мислиш така, ще направя всичко необходимо. — отвърнах аз и потеглихме обратно към колата.
     Не бяха минали и два месеца от този разговор, когато открихме първите подслушвателни апарати. Останалите събития са повече или по-малко известни на широката публика. Поддържахме мощно темпо на производство докато това беше необходимо, като същевременно продадохме и доста патенти, но това хич не беше лошо, защото ни носеше чиста печалба, и то не малка. Пит никога не е бил съгласен да основаваме гигантски концерн. Според него информация винаги ще изтича и нашето предимство бе не толкова в мащаба на работата, макар че предприятието ни съвсем не беше малко, колкото в бързината на действие.
     Да, щях да забравя, произведохме и няколко хиляди апарата "Съвест" по поръчка на полицията. Това беше много лесно за Пит: просто изискваше по-голяма мощност върху сравнително малка площ. Използуват ги при различни рецидивисти. Казват, че при продължително и неспирно въздействие на тези стимулатори, за една-две седмици престъпникът можел да полудее от борба със собствената си съвест, но дотам не се стигало. Всъщност, всички знаете, че вече се говори за задължително и всеобщо профилактично облъчване с апарата "Съвест" по 15 минути веднъж на тримесечие, като дори става дума за всеки месец. Съмнявам се дали ще бъде проведен толкова общ закон, но и сега всеки обвиняем, още на предварителното следствие, се оставя за половин час "насаме със съвестта си" в специално оборудвани за целта стаички на всяко по-голямо полицейско отделение.
     Разбира се, човек не може да запомни всичко. Ако пък реша да цитирам подред само почетните дипломи и награди трябва да се ровя цял ден из библиотеката ми за да ги препиша (Пит ме бе направил и завеждащ архива ни). Някъде към края на седмата година от функционирането на фирмата ни той ми съобщи писмено (тъй като вече избягвахме да разговаряме където и да било по въпроси от нашата делова дейност), че след половин до една година най-много ще трябва да преустановим окончателно работата и да закрием компанията. Дотогава имахме почти по 10 милиарда долара всеки, което хич не беше лошо за толкова малко време. По негово хрумване избрахме Деня на Независимостта. Две седмици след това Пит замина на някъде и аз свърших всичко останало. Прекратих договорите за доставка на части от външни производители с едномесечно предизвестие, разпуснах след месец всичките ни работници, като им платих още по две месечни заплати и им подарих по един семеен стимулатор последен модел, продадох останалата на склад продукция с 15% отстъпка, разпродадох оборудването и помещенията заедно с територията, на която бяха построени, разпределих последните постъпления от още към два милиарда долара между нас, след което фирмата "Пит БОСС корпорейшън" официално прекрати своето съществуване. През това време се виждах с моя приятел още два пъти за да му дам отчет за извършеното, както и да му съобщя шифрите на влоговете и банките, където съм ги превел, получих някои допълнителни указания от него за начините за свръзка, такива, че аз не можех да зная местопребиваването му, но той можеше да ме търси, ако намери за необходимо, и той изчезна.
     Тогава почти едновременно в научните списания в редица страни се появиха негови статии. Изглежда че той, все пак, бе поддържал известна връзка със свои колеги-учени по света, защото се установи, че в редица лаборатории бяха направени прототипи на подобни стимулатори. Нашето предприятие можеше да господствува на пазара още най-много три месеца, така че Питър Мак-Грийвз пак се оказа прав в прогнозите си.
     Разбира се, не съм сигурен дали, ако сега го срещна, ще мога да го позная, защото навярно е изменил външността и името си. Старите банкови сметки, където бяха капиталите му, сигурно отдавна са закрити и аз не знам повече за това, къде е той сега и как живее, от всеки редови гражданин. Понякога като размишлявам, а сега имам твърде много време за това, ме обхваща необикновен трепет при мисълта, че през последните четири години може и да съм го срещал не веднъж, но да не съм го познал, или пък той да ме е наблюдавал спокойно отстрани и да е запазвал инкогнитото си. Тогава, навярно, той продължава някъде да усъвършенствува своя хуманен стимулатор. Във всеки случай не го търсете по големите курорти, защото той никога не бе обичал човешките тълпи, нито щедрия разкош, в който сега би могъл да се къпе от сутрин до вечер. А и не вярвам той да стои със скръстени ръце, защото просто не можеше да живее без усилено умствено натоварване. Така както един спортист е принуден и след оттеглянето си от спортната кариера да тренира всекидневно, за да не го сполети инфаркта, така и Пит не може да е оставил своя мозък без насъщната му научна храна. И кой знае, дали няма някой ден пак да ме потърси за нов бизнес, ако му хрумне интересна идея? Аз винаги бих се радвал ако това стане.

     1980





ДЕТЕЛИНАТА

     Не ми вярват възрастните и това си е, както и да им обяснявам. То и приятелите ми не повярваха най-напред, ама като полежаха малко на полянката и като я разгледаха по-добре, после очите им станаха на палачинки. Само че аз ще почна от самото начало за да стане по-ясно, пък който ще да вярва. И ще го напиша като разказ, та като мине време и хората научат истината, да им покажа аз кой измисля и кой не.
     Та, началото, значи, беше на 17 август 1965 година. То и целият разказ, всъщност, е само за началото, а кога ще дойде развръзката не мога да Ви кажа, ама и друг няма да Ви каже, ще знаете. Но няма да Ви разправям, че още щом се събудих и почувствах, че този ден ще се случи нещо необикновено, както често пишат по книгите, защото ще трябва да Ви излъжа, а пионерите не бива да лъжат (не че като пораснат пò може, ама на някои и окото не им мига)↑*. Тъй че денят си беше нормален — топъл и слънчев, защото беше през лятната ваканция, а тогава всеки ден е хубав, даже да вали като из ведро. Е, аз станах, измих се, закусих, взех една малка кофичка, и — хайде за малини.

     [ * Разказът е писан в тоталитарно време, така че редица понятия са остарели, но не виждам смисъл да го редактирам, защото идеите са актуални. ]

     Трябва да е било към 10 часа когато тръгнах, защото беше вече бая горещо. Кокошките ровеха в пръстта на двора, птичките чуруликаха, пчелите бръмчаха, и слънцето прежуряше отгоре, както си му е реда през август. Ромео потича малко след мен но после го домързя и се върна в селото, а аз продължих към Мечия дол, както му викат тук. Има-няма за час напълних кофичката и продължих да ям. Добре че майка ми я нямаше с мен та да ми се кара защо ги ям немити и да ми обяснява какви само микроби и бацили можело да има по тях. Тя, нали е лекарка, само това знае, и вместо да ме закалява ме тъпчи с разни лекарства. Ама това и не е много зле защото аз половината не ги вземам, а пък тя после ми пише извинителни бележки да не ходя на училище, защото съм на домашно лечение. И добре че ме пусна на село, защото иначе нямаше да има за какво да пиша този разказ.
     Та думата ми бе за малините. Наядох се добре и реших да си ходя, ама къде ще вървя в тая жега по пладне, така че щом излязох на полянката, оставих кофичката на сянка под едно младо дъбче, разходих се до близкото изворче, пийнах си водица и се върнах при малините за да си почина малко. Поизлегнах се на шарена сянка и притворих за малко очи — колкото докато ми се посмелят плодовете в стомаха. Е, добре де, задрямал съм, не отричам, ама това нищо не значи! Ето затова най-много не ми вярват възрастните — спал съм бил, сънувал съм и толкоз. А поляната, викам им аз? Ами случвало се било понякога, а сигурно и преди това е била същата, но аз не съм забелязал, и тъй нататък. Обаче аз да не се отвличам, защото тук започва най-интересното.
     Спя си. Изведнъж чувствувам, че някой ме гледа. Нищо чудно — на всеки му се е случвало. Поглеждам и пак зажумявам. Разтърквам си очите, поглеждам, ощипвам се няколко пъти, бия си два шамара, както съм чел, че се прави, и пак поглеждам — нищо, т.е. същото. Има нещо на поляната! На двадесетина метра от мен стои някаква голяма машина. Как е дошла без да се събудя — не знам. Изглежда точно като летящите чинии, дето ги показват по мултфилмите: прилича на лещено зърно, ама с диаметър 7-8 метра. И около нея трима души. Е-е, не са хора, ами, как им казваха — пришълци. Аз пак си разтърках очите, станах и приближих малко. Добре де, знам какво ще кажете: не ме ли беше страх? Как пък не! Страхувах се, ама помислих малко, па се приближих. Щото те, ако са искали нещо да ми сторят, да са го направили докато спях, а щом не са, значи искат да ги видя. Още повече, че единият от тях явно ме гледаше, нищо че беше в скафандър. Гледаше ме, чувствах го, макар да не знаех къде са му очите. Изглеждаше доста странен: нещо като голям бръмбар, защото имаше шест крака, ама горните два бяха свободни, а стоеше на долните четири. Отпред имаше някакво възвишение на тялото откъдето излизаха предните крака, а отгоре беше главата му, която все едно не се виждаше от скафандъра, защото той беше блестящ но непрозрачен, така че не знам едно око ли имаше, три ли, или като нас; нито пък имаше ли нос и уста, или не. После братовчед ми Наско ми обясни, че това били кентаври, имало ги в гръцката митология. Е добре де, аз да не би на сън да съм я чел тази митология, та да знам какво има там и какво няма? Още повече че тези трябва да се били понита, защото бяха високи към 50-60 см, пък и краката им бяха едни такива къси, че едва пълзяха на тях.
     Така че пришълеца стоеше на 20-тина метра от мен и ме гледаше. Пипаше нещо на кръста с предните си крака и ме гледаше. После полетях. Е, не съвсем, в смисъл, че не ми поникнаха крила и не сънувах, а просто се озовах много високо — на един километър ли, на десет ли, не знам — и видях цялото село и няколко хълма наоколо и съседното село. После бавно се приземявах докато не спрях на около два метра от земята, точно където стоеше летящата чиния, и не се видях да спя под дръвчето. Тогава разбрах, че те ми показваха някакъв филм за мен и как са ме открили. Само че не беше съвсем като на кино, защото хем виждах моя "човек", хем себе си, хем слънцето прежуряше отгоре. Внушение ли беше или нещо друго — нека възрастните го обясняват, щом не ми вярват.
     После той ме поздрави. Само че не ме питайте какво точно направи, защото той нищо не направи, нито чух някакъв звук, обаче разбрах, че ми каза "здравей". Разбира се, учудих се, че знае да говори по български, но преди да отворя уста да му кажа нещо и той ми обясни, че току-що бил научил езика от мене. Аз тогава май се поизчервих, защото имах четворка по български, но той ми обясни, че те учели не думите, а смисъла им. Да си призная аз все още не разбирам как може да се схване смисъла на една дума, без да се знае как тя се пише или чете, но той ми каза, че това било много по-просто и по-удобно. Както и да е, разбирахме се добре.
     По едно време му предложих да го заведа до селото, за да се срещне с Председателя на Селсъвета, ако иска. Мислех и до града да го заведа, защото бях много горд, че аз ще трябва да им превеждам, обаче той не се съгласи. Били опитвали няколко пъти, но хората още не ги разбирали, а някои стреляли по тях или ги преследвали със самолети и ракети. Не веднъж трябвало да бягат, и добре, че двигателите им били много бързи, та лесно можели да се отдалечат и да се скрият в някой облак. Тук изпитах малко неудобство заради възрастните и ми стана даже обидно, но той ме успокои, че това била нормална реакция при по-примитивните цивилизации. Затова сега прилагали основно тактиката на единични и неофициални контакти и то предимно с по-младите хора като мен, защото възрастните не вярвали на очите си. Тогава аз, все пак, го запитах: а как ще повярват на такива като мен? Обясни ми, че те вече от доста години се срещали така индивидуално с хората и ние скоро сме щели станем много — тези, дето сме ги видели — и после, като минат години и като пораснем, можело пак да се срещнат с някои от нас, и така щял да се установи контакта.
     Замислих се и после се сетих да му предложа поне малко малини. Той ме разбра и много внимателно взе две с лявата си ръка (или преден крак, ако щете), само че ги сложи в някакво джобче на пояса си. А пък ръката му в скафандъра имаше само три пръста, ама май не бяха истински, защото после прибра единия навътре и той изчезна, така че може да е имал и петнайсет пръста, ама да не си ги показва, или пък да няма нито един, а тези да са само на скафандъра му — може ли човек да знае със сигурност?
     Поговорихме си така за едно, за друго и по едно време той каза, че трябвало да си тръгва, защото забелязали наблизо друго само момче и щели да отидат и при него. Когато вече си влизаше в "чинията" си го помолих да ми остави някакво доказателство, че са били тук, за да ми повярва някой, и той каза, че били помислили и за това, та като потърся внимателно наоколо, сигурно ще намеря нещо невероятно и интересно, само че на следващия ден. След това ми махна с ръка и ме помоли да се отдръпна настрани. Скрих се зад дървото, където бях заспал и зачаках, и изведнъж машината им се вдигна вертикално нагоре без изобщо да я усетя и без дори да разроши тревата и докато премигна от почуда вече я нямаше.
     Ами-и, това е. Аз пак си разтърках очите, но наоколо вече нямаше нищо. Доближих се до мястото където доскоро стоеше неизвестния апарат и внимателно претърсих наоколо, ала нищо не открих. Поляна като поляна. Е добре де, реших на другия ден да дойда пак, с някои приятели, за да видим какво може да има, обаче, за да не загубя мястото, взех че забучих една пръчка в центъра. Тръгнах си обратно, ала за малко да забравя малините, защото хич не ми беше до тях тогава, и реших до сутринта да не разправям на никого за случката.
     На другия ден разказах на приятелите си и те почнаха да ми се смеят. Затова ги заведох до малинажа и им показах пръчката в центъра. Седнахме там и те продължиха да ме поднасят, че съм бил голям цар щом мога да измислям такива небивалици. Откровено казано, не бях никак сърдит, защото много добре знаех, че не съм сънувал, пък и пръчката си беше на мястото. Не бях вече малък та да се излъжа, тъй като преди два месеца започнах дванадесетата си година. Станах и заобикалях кръга, който вече бе по-светъл и зелен от околността, но не виждах нищо необичайно. По едно време Петьо извика радостно и размаха ръка във въздуха. Всички го погледнахме. Той сияеше и държеше една детелинка. Чак тогава всички се вгледахме внимателно в поляната и аз все още не мога да си простя, че не го забелязах веднага. Та тъкмо това са оставили пришълците — обикновена детелина! Там където бе стояла летящата им чиния, в диаметър от 25 мои крачки, беше поникнала свежа детелина, а другата трева като че ли бе позавяхнала.
     Обаче аз премълчах нещо накрая и сега ще Ви кажа цялата истина: детелината не беше съвсем обикновена. Тя даже беше съвсем необикновена, защото всяко листно клонче имаще точно по четири листенца! Разбирате ли? Всяко листенце беше четирилистно!

     1985 ?





БРАЧНОТО ПРЕДЛОЖЕНИЕ

     Беше малко преди десет сутринта в един топъл юлски ден на 2168 година когато Джулия Муун Форстър седна край една малка маса под раираната с бели и червени ивици стряха на терасата на кафе "Медена палачинка", в северозападната част на осеммилионния Детройтски мегаполис, разпрострял се вече на тераси и по дъното на езерото Ери. Тя беше 35 годишна сочна блондинка, със сламено-жълта коса, стърчаща настрани като старовремски покрив на селска къща, която надвисваше над изящните ù ушни раковини, от които се спускаха кехлибарени обици с формата на малка чепка узряло грозде. Отпред косата засенчваше леко големите ù тъмно-кафяви очи с разширени като копчета за костюм зеници и накъдрените ù дълги вежди, които заемаха долната част на изрисуваното като житно поле чело. Джулия носеше бледо-жълта лятна блузка с нарисувана отпред в долната част дълбока чаша със зелена напитка, от която извираха разноцветни кръгли мехурчета, които ставаха все по-големи нагоре, и някъде около лявата ù гърда в едно блестящо синкаво мехурче пишеше: "Свежа като моминска гръд!" — рекламата на "Муун кола". Кожата ù бе загоряла от слънцето, включително и стройните ù крака под шортите имитиращи слонска кожа, или по-точно двата задни крака на малко слонче със закривена настрани опашчица, гледано отзад, а пък отпред кожата се събираше в релефен бутафорен цип, който започваше от кръста, но това не се виждаше защото бе прикрит от блузката, и завършваше с голяма катарама в долната част. Седнала на масата тя губеше част от сексапила си, защото прикриваше слонския задник, под който се намираше една не лишена от прелести част на тялото ù.
     Джулия чакаше своята приятелка Мери Джейн, с която не се бе виждала доста време, защото Мери бе станала добра модистка и си бе намерила работа в една фирма във Фриско, далеч на тихоокеанското крайбрежие, и досега бе идвала само два пъти насам и то все набързо и делово, така че все не можеха да се срещнат, докато сега щеше да стои около седмица и се бяха уговорили да прекарат целия предиобед в приятни разговори и спомени. Уговореният час вече подмина и Джулия гледаше загрижено минувачите наоколо, но тъй като нямаше никаква идея как изглежда сега приятелката ù, освен високия ù ръст и зелените ù очи, които трудно можеха да се променят, тя можеше само да гадае коя от дамите би могла да е въпросната Мери. Козметиката правеше чудеса и добре, че нямаше много хора в кафето в тази част на деня, а и Джулия бе споменала, че ще носи някаква реклама на "Муун кола", както тя обикновено правеше, защото по едно съвпадение това бе и майчината ù фамилия, така че можеше да си позволи да се радва на хубавия ден и да не се тревожи особено за разпознаването. Най-вероятно Мери щеше да е в зеленикава гама и в нещо модерно — може би като русалка сред зелени водорасли, или нещо такова. Освен това тя познаваше и походката ù, която беше бърза и енергична, като дясната ù ръка правеше по-големи махове от лявата, пък и една 40 годишна дама, положително няма да е кльощава ката щиглец, най-малкото защото никога не е била такава, така че имаше шансове и да я познае отдалеч.
     Сигурно не е това момиче с шапка като розова пъпка и розова рокля на бели капки като от роса; нито пък онази жена с жълта като минзухарче свободна рокля със зеленикав бордюр отдолу, защото тя се влачи едва-едва, пък и зави в друга посока; нито тази с рокля като балон, защипана с ластици по краката и десен като на пъстра динена кора — чак толкова да надебелее една делова дама като Мери не бе възможно, пък и тази май вече бе прехвърлила петдесетте. Не може да е и тази бяла фея с рокля с нарисувано отпред ябълково дърво и две по-големи ябълки точно там където човек можеше и да очаква да има нещо по-сочно. Но виж тази със зеленикавата коса и с шапката като огромна тропическа пеперуда къде ли се е забързала така? Ами да, ще бърза като закъснява вече десет минути, и ще маха ръката си като че ли държи бастун в нея, защото какво друго ù остава при тази походка. И Джулия вдигна ръка от масата си още щом забеляза, че въпросната пеперудка влезе на терасата.
     — Хелоу, Джули! — провикна се Мери, която също позна приятелката си и се запъти към масата като развяваше полите на роклята си, която бе десенирана с огромни стръкове зелена трева с капки роса по тях и една голяма пъпчива жаба седнала отпред някъде на една педя под кръста ù. Когато завиваше между масите от гърба на роклята ù се показа главата на голям скакалец, който си чешеше главицата с предното краче. На лицето на Мери разцъфна щастлива усмивка, която допълни блясъка на зелените ù очи и после, разглеждайки тениската на приятелката си, тя добави — "Свежа като моминска гръд", както винаги. Радвам се да те видя, скъпа.
     — И аз много се радвам Мери, защото годинките си текат а ние все не можем да се срещнем с теб откакто забягна на запад. Аз си секретарствувам тук и изобщо не мисля да напускам този мравуняк, а ти все нагоре и нагоре в кариерата си. Или водата тук ти се видя малко та отиде при по-голямата вода, а? Тих ли е поне този океан там или само така му казват?
     — Кога тих, кога не, скъпа — додаде Мери. — А за кариерата не си съвсем права, защото нищо особено не правя, просто там намерих текстилна фирма дето да иска да работя за нея, а тук не ми предложиха. Ако сега ми предложат защо пък и да не се върна, макар че тук, все пак, е по-студено, особено през зимата. А въобще, с работата е като с мъжете — всички служат за едно и също, но с някои ти е по-приятно.
     — Е-е, не бих казала, че е съвсем едно и също. Има някои разлики, ще знаеш. Аз не е като съвсем да не бях пробвала с различни мъже, но след като попаднах на Бен Смит, не бих го сменила с друг, за нищо на света.
     — Ти винаги си била по-романтична, Джули, но аз не виждам голяма разлика при мъжете. Е, някой друг сантиметър в повече, или в по-малко, има, наистина, но с всичко се свиква — намигна Мери.
     — О-о, не ти говоря за сантиметрите, скъпа, и ти го знаеш. Но, виж какво, хайде избери си нещо, за да не стоим пред празни ясли. Тук правят хубави палачинки, ако не си забравила, и аз бих взела две-три различни и едно капучино. Разгледай менюто и решавай.
     Мери Джейн натисна бутона на масата пред нея и там се освети един плосък екран, а като плъзгаше пръст по малкото топче прегледа набързо компютърното меню и промълви:
     — Добре де, нека да са палачинки. Може и капучино, но аз бих предпочела едно студено "Кампари", защото в такова хубаво време няма нищо по-приятно от горещ мъж или студено "Кампари". А понеже нямам под ръка мъж ще се задоволя с питието, нали така?
     — Е, аз обикновено не започвам толкова отрано деня по този начин, но този път тъй да бъде, заради срещата ни може и малко вермутец щом си рекла, драга. Набери ако искаш и за мен, та да пристигнат наведнъж.
     — С кое, казваш, не започваш толкова рано деня, не разбрах: с мъжа, или с питието? — вметна Мери.
     — Само с питието, драга, щом искаш да съм точна. Сега доволна ли си? Понякога си направо непоносима щом стигнем до темата секс, ама нейсе, веднъж на шест години може и да те изтрая.
     — Седем години, Джули, и няколко месеца, защото се видяхме за последен път вечерта на най-дългия ден, по повод дефлорацията на най-голямата дъщеря на Джоана, Елеонора, която наскоро беше навършила 16 години и беше отишла с едно сладурче — Джордж, или Джеръм, или Джим, не помня точно — в Палатата на Девите за да прекара първата си нощ с мъж. Джоана все се хвалеше, че Ели отишла само за да не я карат после да се явява на медицинска комисия като навърши 18 години, та да проверят дали е вече дефлорирана, а иначе от две години спяла заедно с това момче и отдавна не била девствена, но, какво да се прави — закони. Пък и Празника на Девите, все пак, си е една хубава традиция от десетилетия, и всяко младо момиче или момче отиват с радост на него, защото: каква е ползата от една запечатана "бутилка", ако не можеш да опиташ питието в нея — така била казала малката Ели и майка ù цялата вечер го повтаряше. А месец след това аз потеглих към тихоокеанското крайбрежие заедно с моя Дейвид Спот и с трите си деца, и ето ме чак сега, след повече от седем години, отново тук да си пия питието с моята скъпа Джули, която не започва деня си рано с изстуден алкохол, а само с топъл мъж, и то ако той се казва Бен Смит. Наздраве Джу, и за щастие в живота ти. — изрече Мери и вдигна чашата в ръка, понеже, докато рецитираше монолога си, една роботизирана количка се бе дотътрила до масата с поръчката им.
     — И на теб, Мери. Наздраве, нимфоманка такава. Стане ли дума за секс, нищо не може да те удържи. Я ми кажи, още ли си с Дейв Спот или вече си си намерила и трети и четвърти?
     — Още, скъпа, успокой се. И не мисля да го сменям за някой сантиметър в повече, ако искаш да знаеш. Не че отказвам ако някой ми хареса и Дейвид не е под ръка, но не по-често от 3-4 пъти в годината, и не повтарям, значи, след това. Не съм аз такава, за каквато ме мислиш, и само дето приказките ми май са повече от твоите. Ето, например, живях с Джилбърт Джонс повече от пет години и му родих Патриция Джейн Джонс и, по всичко личи, че и той е доволен, и Патриция няма нищо против, даже си мисли да стане и тя модистка, във всеки случай има чувство за композиция и добре си служи с компютърния художник. Сега живее недалеч от мен с едно младо студентче, и май мисли да му роди някое сладурче, само че все се чуди момиче ли да е или момче, пък аз ù казвам, че най-добре е изобщо да не ходи на преглед поне до шестия месец, за да не разбере какво ще е, а то сега младите ходят още след първия месец, и така се губи целия интерес на очакването. — Мери отпи от чашата си и продължи. — После след две години, както се казва, случайни и периодични връзки се спрях на добре познатия ти Дейв, и след известен брой упражнения сутрин и вечер му родих мъжка рожба наречена Питър Джейн Спот, който също няма нищо против, че съм го сторила и е от най-лудите в местния отбор на скаутите и вече гони тринадесетата си година. А малко преди да се понеса на запад му родих, на Дейв де, и Моника Джейн Спот, която вече ходи втора година на училище. След това се отказах да раждам, не защото толкова ми омръзна, а защото си изпълних определената от закона бройка, а нямам излишни милиони за да си платя таксата за четвърто дете. Дейв, обаче, има още право на трето дете и аз все го навивам да си намери някое друго маце за целта, ама той се опъва, и аз почвам да си мисля, че може би ще взема накрая и да се омъжа за него. Ама, защо да бързам?
     — Ами, Мери, аз това и се канех да те питам — защо още не си го направила, скъпа? С тези три деца, и ако след година-две навършиш 40-те никой не може да ти каже и копче, ако решиш да се омъжиш.
     — Мерси за комплимента, но наскоро ги навърших, пък и ти май го знаеш, Джу. То ясно, че никой няма да ми попречи, но защо да бързам, след като още не съм се наканила да се отказвам от мъжете? Пък и винаги мога да го направя. Ха наздраве отново, и се похвали и ти с нещо, скъпа.
     — То при мен какво ново — нищо. Дъщеря ми Евелин кара 15-тата си годинка и догодина и тя ще ходи на Празника на Девите, но мисля, че още си е девствена, макар че не съм я питала, защото ... нали знаеш, децата се сърдят като много ги разпитваш. Израстнала е хубава и висока като върлина, но още си играе с куклите и май за нищо не я бива, освен да роди някое дете като порасне още малко, но пък и аз не блестях с големи способности на нейната възраст, а сега си живея живота и мисля, че съм щастлива. След това дойде Джон, който беше още в детската градина докато ти беше тук, но сега се е метнал на баща си и все нещо майстори разни роботи и ги обучава. И двете деца са с моята майчина фамилия и с бащина Смит. Скучна работа, не като при теб — реши тя да я поухапе малко — но аз съм доволна и си продължавам секретарската работа, само дето началниците ми се сменят през три-четири години. Та понеже съм вече 16-та година с Бен и си мисля ... мисля си: да се омъжа за него. Какво ще кажеш, Мери?
     — Да се, кхъ, кхъ, омъжиш ли, казваш? — позадави се Мери, която тъкмо налапваше едно парче от палачинката със сладко от смокини и репликата доста я изненада. — Ами-и, виждаш ли, то не че не можеш, законът го позволява, но закъде си се забързала, т.е. защо си решила да го правиш, можеш ли да ми обясниш?
     — Ами, след като живея с него повече от десет години, значи имам право да се омъжа, освен това имаме две деца, и аз вече навърших 35, така че реших, че може и да му направя предложение някой ден.
     — То ясно, че щом си на тази възраст и с деца, които носят неговата фамилия, никой няма да ти забрани. Виж, ако беше по-млада от 30 и ако нямаше деца, тогава можеше да се търсят и свидетели, а пък ако беше и под 25 то изобщо нямаше да ти разрешат, но аз те попитах защо искаш да се омъжиш, нали?
     — Ами, Мери, аз толкова време живея с Бен, и той с мен, и аз, ами, мисля, че го обичам, и затова ...
     — Хо, хо, хо-у, ще ме умориш, скъпа! — отвърна Мери. — Но разбира се, че го обичаш, иначе защо ще живееш с него, нали така? Но аз те питах защо ти е да се омъжваш, или ... Ама ти да не си мислиш, че като обичаш някого и трябва непременно да се омъжиш? То, вярно, че едно време е било така, но ти нали знаеш, че миналия век започнало постепенно на три брака да се пада един развод, после на два един, докато в редици страни разводите надхвърлили и 70% от браковете и започнали да се качват и още. Е, разводите не успели да надхвърлят браковете, защото, все пак, за да се разведе човек трябвало първо да се ожени, а се случвали и някои женени, които така и си умирали преди да успеят да се разведат, но след като надхвърлили 50-те процента хората започнали да се питат: какъв е смисълът да се женят, и после да се развеждат, за да могат пак да се оженят? Ами-и, нямало смисъл, и затова някъде, когато аз съм се родила, вече било решено, поне в Американските Щати, никой да няма право да се жени докато не се роди поне едно дете и то не стигне поне на възраст за училище, или докато не изминат поне 10 години от техния съвместен живот, но като правило никой не го прави преди 40, че и 50 годишна възраст. И затова сега разводите са по-малко от 10% от браковете и никой не се оплаква от това. Ясно ли ти е? — Мери поспря за малко за да си дояде палачинката, опита и от другата и после продължи. — Омъжвай се, щом толкоз искаш, но първо си отдели парите за развода, защото половин годишна секретарска заплата май няма да ти стигне. Хората се женят, нормално, когато се откажат от секса и започнат платоническата старческа любов, а аз като те гледам още "свежа като моминска гръд", то нещо не ми се вярва да си решила да го правиш, а?
     — Е-е, чак пък такава жертва да правя заради брака не съм решила още, разбира се, но някак-си една жена е по-спокойна когато има законен мъж до себе си, не мислиш ли така?
     — Слушай, Джу, за какво спокойствие ми говориш? Спокойствие са търсели жените едно време, за да могат да хванат по-здраво мъжете, че да не им избягат, защото е трябвало да работят и да се грижат за децата си, а то иначе на мъжете това хич не им се искало. Сега знаеш много добре, че, поне в Американските Щати, всеки мъж или жена на възраст от 20 до 50 години си плаща официалните 5 до 15 процента издръжка, в зависимост от дохода и броя на децата си, а после всяко дете си получава установената минимална издръжка, само дето докато то още няма 14 години, тази издръжка я получават тези, които го гледат, които са пак същите хора, най-често. Това е социализъм, драга, не си ли чувала — децата принадлежат на нацията и затова нацията се грижи за всички; е, не е комунизъм, както едно време са мислили, когато и жените трябвало да бъдат също общи — макар че те пак са общи, ама ако искат, де. Така че въпросът не е в спокойствието; аз си мисля, че ти си просто още малко старомодна, но в това няма нищо лошо, и аз имам една колежка във фирмата, която се омъжи даже на 30 години, само с един 9 годишен син. Ако това толкова те тормози, направи го, но по-добре помисли още, или почакай докато навършиш поне 40. ... Абе, я дай да повторим този алкохолец, че то с него е като с мъжете: без веднъж може, ама само с веднъж, за почти два часа, не бива, а?
     — Мерси, Мери, ама аз повече пиене не искам, освен някоя от моите коли, може би. То и аз мисля като теб, ама в последно време ми се струва, че ако аз не му направя предложение, ще вземе той да го направи, разбираш ли? А после може и да съжалява, защото какво ще кажат приятелите му, като разберат?
     — Ама откъде накъде той? Да не би той да ти е раждал децата, а? Я го виж ти нахалника! Да, това вече е сериозно, защото нито да му откажеш, нито да приемеш. Освен да му отговориш уклончиво, ама пак не върви. Абе виж какво, защо не поживеете малко разделено, поне за 2-3 седмици, а?
     — Ех, Мери, опитвах и това. Всяка година отивам някъде на почивка сама. Не за да търся други мъже, нали разбираш, а просто за да си почина. И какво мислиш? — След седмица и той се дотътри при мен! Не, че не ми се обажда за да ме предупреди, или че идва да ме следи нещо — не-е, просто му ставало скучно. Пък и аз не му се сърдя, защото и на мен ми става скучно на третия ден още, и така-а ...
     — Ама, виж сега: мъж да прави предложение е, наистина, много старомодно и май се случва само в един-два процента от случаите, ако може да се вярва на тези социологически статистики. Ще трябва нещо да се направи за да не се случи. Знаеш ли, май че нещо измислих. Защо не вземете да ми дойдете на гости във Фриско? Не сега де, защото сега е много горещо, че то ние сме на ширината на Атина, но към края на септември или дори октомври там е чудничко. Или април също, само че април е много далеч. А пък като дойдете ще го оставиш някоя вечер да си поговорят с моя Дейв — по мъжки, както се казва — а пък аз ще му обясня ситуацията предварително и това може да помогне. А дотогава гледай да задържаш топката някак-си, излъжи го нещо, ако трябва, намекни му, че е хубаво първо малкия Джон да стане пълнолетен, за да не му се смеят децата в училище, нещо такова, значи.
     — Защо не, Мери? Благодаря ти, скъпа. Така си и знаех, че ще измислиш нещо. Ще му обясня, че докато не мине дефлорацията на Ева, която ще е чак догодина, не е прилично да се мисли за нашата сватба. Да, разбира се, това ще свърши работа. А после може и да се разберем да навърша четиридесет години и всичко ще е наред. Браво, Мери! Ще взема да пийна и аз още една чашка по този случай — и тя набра поръчката на пулта на масата като додаде. — И за теб, нали?
     — Мерси, Джу, само че това ще е последното, че вече се заседяхме доста, пък имам и друга работа. Е, ако чак нищо не стане, в което много се съмнявам, не мисли, че аз няма да се радвам да те видя в черна рокля за сватбата — тя положително ще ти отива!
     — Е, все някога ще я облека, предполагам. Както и ти, може би. То рано или късно всеки е редно да се ожени, за да си изживее спокойно старините и да се радва на внуците си, обаче сега е възраничко, скъпа, така че ще гледам да ти дойдем на гости.
     — Заповядайте, когато можете, дори и сега, но най-добре след два-три месеца, като поспаднат жегите. Ето ти адреса ми, да ти е подръка, макар че винаги можеш да го научиш по компютърната мрежа. Е, хайде пак наздраве, за срещата и за успех в начинанието.
     — За успеха, Мери, и за твое здраве.
     — Знаеш ли, Джу — продължи тя, след като отпи порядъчна глътка от студеното питие, — някъде бях чела, че в славянските езици даже не казвали, че хората се женят, ами използували някаква дума като боклук, отпадъци — нещо такова — та си помислих, че тези славянски души може по-добре от нас да са чувствали нещата, а? Ами то, човек като се ожени вече за какво ли става, освен да се готви за гроба? Той си е направо отписан от живота, права ли съм?
     — Ами, комай си права, Мери, но пък и това трябва да си има своите прелести, щом толкова векове се е практикувало. Както и да е — всяко нещо с времето си! Наздраве за последен път, скъпа.
     Малко след това слонският задник се надигна и леко се заклатушка към изхода, придружен от зеления скакалец, който още миеше лицето си с предната си лапичка и сигурно беше щастлив, защото нямаше да разрешава такива сложни проблеми като изхвърляне на здрави и прави хора на боклука, само и само, защото не можели да живеят заедно с всички хора, ами предпочитали тясното общество на двамата влюбени, без да разбират, че всичко на този свят е до време и хората трябва да се ограничават от обществото едва тогава, когато и то започне по малко да ги изключва от себе си. Такива ми ти работи.

* * *
     Около две години по-късно, в един ранен следобед, останал сам в дома си, Бенджамин Смит, електронен инженер, който след година щеше да навърши средната възраст от 40 години, и който почти половината от това време бе прекарал с някоя-си Джулия Форстър, с майчина фамилия Муун (поради което тя много си падаше по "Муун Кола"), и която иначе много го обичаше, така както и той нея, прелистваше една папка с разни боклуци от студентските си години и попадна на някакво вече пожълтяло листче, съдържащо компютърна разпечатка с 10 женски имена и адреси под тях, третото от които бе заградено с червен химикал, а срещу първото и второто бяха сложени отпред малки гаргички. Той тъкмо се готвеше да го захвърли в кошчето, заедно с няколко непонятни бележки, писани със забравен вече от него детски шифър през ученическите му години, някои нескопосани стихчета от същото време, някакъв амулет поставен в прозрачна рамка където на зелен бархетен фон имаше изсушена миша опашка навита на осморка и защипана в средата, между кръгчетата на цифрата, от една щипка на речен рак — най-добрия в тази част на Галактиката амулет предпазващ от злите сили от четвъртото измерение — и разни други ненужни дивотии, когато забеляза, че заграденото име беше на Джулия Муун Форстър, или, всъщност, на тази Джулия, с която той вече 18 години живееше щастливо и неразделно. Тогава той си спомни ...
     Спомни си, че през студентските си години бе прочел в някаква книжка, че един мъж не може да спи със всички жени на света, но все пак трябва да опита! И той започна да опитва, като стриктно спазваше условието да избягва повторенията, за да може да увеличи бройката. В началото всичко беше чудесно, след половин година всичко беше идеално, след още някой и друг месец всичко беше все още отлично, а след година и нещо в една друга стара книжка прочете, че под слънцето нямало нищо ново и веднага се съгласи с това на базата на натрупания вече личен опит. Тогава той тъкмо завършваше следването си и като човек на точните науки направи най-простото, т.е. това което правеха сумата други млади хора като него — събра стипендията си за около половин месец и отправи една заявка към централизираната компютърна база, която съдържаше всевъзможни индивидуални физически и психически характеристики за почти половината от 27 милиардното население на земното кълбо, или за всички страни, които бяха включени в тази база. Заявката беше съвсем стандартна — търсеше си партньор за съвместно съжителство. След две седмици, или по-малко, той получи по пощата едно листче — това листче с 10-те имена — в което бяха отразени първите десет най-подходящи кандидатки от Американските Щати, където той бе ограничил желанието си, подредени по азбучен ред. Най-напред стоеше — и той погледна в листчето — някоя-си Бети Стивънсън от района на Солт Лейк Сити, после някоя-си Даяна Мълиган от околността на Мемфис, а на трето място беше някоя-си Джулия Форстър от Детройт; останалите имена в списъка бяха доста далеч, а той вече се бе поотказал да пробва всички жени в света, така че избра най-близката до родния му град и до Чикаго, където завършваше компютърно инженерство, и реши да си опита късмета. В близкия уикенд той прескочи до Детройт и по адреса и снимката на Джулия, която получи веднага от компютърната мрежа, успя да я издебне на излизане от близкия магазин. Хората на 20-тина години нямат проблеми със запознаването, така че на другия ден те се разхождаха покрай езерото Ери, следващата седмица пак, и така се получи, че когато той скоро се дипломира бързо си намери работа в Детройт. Джулия беше с три години по-млада от него и напълно отговаряше на желанията му, така че нищо не му остана освен да заживеят заедно. После се появиха децата, после времето минаваше, и ето го сега отново с това забравено листче.
     Той понечи да го захвърли в кошчето, защото то отдавна си беше изпълнило предназначението, после реши да ù го покаже, но накрая взе решение да го остави пак на старото му място в папката. Жените винаги са били по-емоционални и жадни да командуват и не биха могли да се примирят с факта, че компютрите могат да вземат по-правилни решения от тях, така че няма защо да я разочарова. Нека си мисли, че тя го е избрала, и да му направи предложение за женитба след някоя и друга година, когато дойде време да се отпише от обществото на свободните мъже. Щом толкова държи инициативата да е нейна, той лично няма да възразява. И Бенджи прибра листинга и се усмихна щастливо.

     07.1998





ПРАВО НА ИЗБОР

     Дитер седеше разсеян в столовата на детския дом "Веселите мечета", построен на малко възвишение на североизток от Франкфурт, зяпаше през прозореца и човъркаше в чинията с вилицата си. Нито беше особено гладен, нито мислеше за яденето, но под строгия поглед на Ингрид, дежурната учителка, се насили да напъха в стомаха си един кремвирш и да изпие млякото си. Не че беше тъжен, но пък и нямаше особени основания да се радва, защото половината от приятелите му от миналите години вече ги бяха осиновили и се бяха разпръснали по най-различни места, а и още пет деца ги взеха тези дни, така че на закуска присъстваха само десетина момчета и момичета. И понеже бяха малко, то днес за втори път тази седмица пак той трябваше да прибира чиниите и да ги пъха в миячната машина. Е, десетина чинии не бяха кой знае колко, така че това не го вълнуваше много. Не го вълнуваше и срещата с баща му, който трябваше днес да пристигне, защото не му беше за пръв път, но все пак очакването не е особено приятно, така че той просто скучаеше и се чудеше с какво да запълни времето си.
     На съседната маса седеше Марта и той можеше лесно да метне едно хлебно топче, което, с малко късмет, може би щеше да улучи чашата ù с мляко, но той не обичаше да се повтаря често, така че отхвърли този вариант. Избръмча видеофона и докато учителката отиде да отговори той издраска лекичко с нокът под масата и издаде някакъв особен писукащ звук, който трябваше да мине за цвъркане на мишка, но или момичетата не го чуха, или вече бяха свикнали с това, така че и този номер не мина. Малко позакъснял в столовата нахълта приятеля му Курт и Дитер му подвикна да си закопчее дюкяна, обаче Курт изобщо не погледна надолу, а отиде направо да си вземе закуската. Не му оставаше нищо друго освен да си дояде кремвирша и да прибере чиниите на закусилите вече.
     След като приключи с тази задача той отиде да си скатае багажа. Миналата година, когато беше на седем години и трябваше да отиде при първия си баща, той все питаше как ще го познае, но сега му беше ясно, че това изобщо не беше нужно. Йохан знаеше много добре как изглежда бъдещия му син. Той само подаде нужните документи на дежурната учителка и провери дали номера на лявото му рамо беше 17CAF073528. Е, нямаше как да не е същия. След това Йохан го хвана за ръка и го поведе към гаража на детския дом. Той беше едър мъжага, на 45 години, както после разбра, с рунтава кестенява коса, светли очи, гладко избръснато лице и постоянна шеговита усмивка на устата. Голям веселяк беше и те си живяха добре цяла година. Откара го в Мюнхенския мегаполис, на 47-ия етаж на една пирамидална постройка наречена Тутанкамон. До нея имаше неголямо езеро с механични крокодили, на които често се возеше и сам, защото управлението им беше много лесно. Качваше се на гърба им по някой от краката, с които се прикрепваха към кея, сядаше на седалката, прибираше краката и включваше опашката. Когато трябваше да завие, крокодилът загребваше по-силно с някоя от предните си лапи. Моторът им беше в муцуната (виждал бе някои с отворени муцуни, когато се налагаше да ги ремонтират), а очите им бяха прожектори за вечерно време. Като се спуснеше и прозрачния капак те можеха да потъват и да плуват под водата и по дъното, но децата имаха право да ги ползуват само като лодки, така че под водата той се возеше най-често заедно с Йохан.
     Какъв ли ще да е сегашния му баща, чудеше се той докато прибираше играчките си. И накъде ли ще го откара? Той можеше да попита учителите, но нарочно не го бе направил, за да му е по-интересно. Ами ако бъде майка? Дитер не искаше да си има майка, защото беше момче и по-хубаво бе да си има баща. Курт, ама не сегашния, а този от серията DEX, който замина миналата година, се снабди с майка и му писа веднъж, че била много мила и красива жена на 55 години, но той не си падаше много по майките — може би заради мацката на Йохан. Ама не беше сигурен, че ще вземе да загуби апетит ако се окаже, че ще има майка. В инкубаторите се раждат както момчета, така и момичета, което ще рече, че когато те пораснат ще има толкова майки, колкото и бащи, за бъдещите деца. Все пак той се надяваше на баща, защото учителите знаеха добре личните му характеристики и надали щяха да му предложат нещо, което няма да му хареса. Всъщност, какъвто и да е бъдещият му родител, все ще е по-различен от първия му баща, така че няма опасност да му бъде скучно. Нито пък Йохан щеше да откаже да го приеме на гости, ако му пише, че му е домъчняло за крокодилите.
     Той огледа още веднъж стаята, дали не е забравил нещо важно, сгъна чаршафите, остави ги на кревата и се загледа навън. После нещо му хрумна и той се обърна към креватчето. В горната част на дюшека някой негов предшественик беше написал със синьо: "място за тиквата". Дитер извади една своя химикалка и добави в долната му част: "място за ауспуха". Огледа го доволен и метна чаршафите върху новия надпис. Сега вече можеше спокойно да слезе в занималнята и да дочака баща си. Той нарами торбите си и се повлече по коридора към партера.

* * *
     Тъй като беше само 23 август, а учебните занятия не започваха преди първи септември, повечето момчета бяха навън и ритаха топка. В занималнята няколко момичета гледаха детски филмчета или четяха нещо по мониторите. Дитер седна пред един от екраните и си избра една космическа игра. Сложи наушниците за да не вдига шум и хвана ръчките на управлението. Беше се заиграл здравата, така че изобщо не усети кога баща му бе пристигнал, даже леко се сепна когато учителката го потупа по рамото. Свали наушниците и изключи играта. Обърна се и огледа мъжа, който стоеше зад него. Беше мъж и това бе хубаво. Беше висок и слаб, с брада и мустаци, черноок и добре облечен. Дитер знаеше, че той трябваше да има 40 години, защото иначе нямаше още да е в правото си да избира дете, но мъжът му се виждаше твърде млад. Това също бе хубаво. Когато го поздрави гласът му бе плътен и приятен. Каза че се казвал Зигмунд Волф, бил на 42 години и работел като дизайнер в една голяма строителна фирма, а после започна да го разпитва как се казва и защо си е избрал това име. Ами защото му е харесало, разбира се, мислеше си момчето, но понеже вече много пъти бе отговарял на подобен въпрос си беше измислил и интересен отговор, според него. Само че то е дълга история и ще му я обяснява по пътя, ако иска, отвърна той. Така приключиха официалния разговор, провериха документите, сбогува се с учителите и потегли след новия си баща към въздухолета му.
     — И закъде ще пътуваме, ако не е тайна? — попита момчето, след като се настани до Зигмунд в колата. — Не че имам някакви възражения, татко, защото досега съм бил само в Мюнхен и по за два дни в Париж и Виена, така че ще ми е интересно навсякъде.
     Зигмунд стартира двигателя, повдигна колата на въздушната възглавница и я подкара бавно към близката магистрала, където набра маршрута и превключи на автопилот. Въздухолетът се издигна на нужната височина и като почака малко се вля в потока над трасето. Той се отпусна на седалката поласкан от детската непринуденост и от непривично звучащата дума "татко" и погледна към малчугана до него.
     — Ами, този път ще потеглим на север, щом не възразяваш. Аз живея в източната част на Хамбург, в една селска къща на левия бряг на Елба. Наоколо има няколко стотин подобни къщички, със зайчарници и кокошки в дворовете. Хем съм на село, хем за половин час стигам до работата. Само че зайци нямам защото няма кой да ги гледа, понеже живея сам.
     — Зайци ли? И те могат да раждат малки зайченца, нали? Също както жените по-рано са раждали, а, татко? Аз много бих искал да си гледам някое зайче, ако може.
     — Щом искаш ще помислим по въпроса. Изглежда, че проблемите са само два: единият е, че ти ще трябва да се грижиш за него и да го храниш всяка сутрин и вечер, а вторият е, че от това уроците ти не трябва да страдат. Съгласен ли си?
     — Иска ли питане? А къде ще ходя на училище? Предишният ми баща ме возеше всеки ден и ме връщаше вечер. И ти ли също ще ме караш?
     — Може и аз, но по-добре е да ходиш с автобуса с другите деца. Да не си мислиш, че ще си единственото дете в района? — отвърна бащата. — Освен това зайчетата трябва да са поне две, нали знаеш, ако искаш да раждат малки зайчета.
     — Аха, знам, една зайка и един заек и те ще се възпроизвеждат доста често, нали така? Май че два-три пъти в годината. Учихме нещо подобно, само че не ни показаха как точно става това, ама аз не съм толкова малък, така че се досещам — додаде Дитер и се загледа в пейзажа под колата. Движеха се на няколко стотин метра над земята и прелитаха над различни полета, на места черни, на места още зелени, а някъде жълти. По-интересно е от стереото, защото човек е вътре в пейзажа, а не отстрани някъде, пред екрана.
     — Ами добре, щом обещаваш ще измислим нещо. Има време. Нали ще си с мен почти цяла година?
     — Сигурно, пък после ще трябва да решиш дали да ме осиновиш за постоянно, или да пробваш с още някое друго дете. Имаш право на до три пъти, а после, ако искаш, можеш да си купиш някое дете на борсата. Аз първия син ли съм ти или не? Изглеждаш много млад, татко. И колко време ще пътуваме още, имаш ли представа?
     — Автопилотът казва още 93 минути. А на първият ти въпрос: "да", ти си ми първото дете. А ти вече си бил при един баща, както разбрах. — Искаше му се да попита дали добре са се разбирали и дали иска да бъде с него, но реши засега да не форсира нещата, защото пробното осиновяване за него едва започваше. — Искаш ли нещо за пиене, синко? — рече Зигмунд, предъвквайки с удоволствие новата дума.
     — Ами, не знам какво имаш тук? Бих предпочел лимонов шейк, или чаша студено мляко. — Бащата набра нещо на клавиатурата и натисна едно копче. След половин минута се отвори едно прозорче на таблото и вътре стоеше запотена чаша с жълтеникава напитка.
     — Заповядай! Не знам дали е според вкуса ти, но като си набереш някога сам рецептата, вече компютъра ще я знае. Аз съм си кръстил тук един "кокон-3", което ще рече кафе с три лъжички коняк и съвсем малко захар, и също ще се почерпя — и той набра своята поръчка след което запита. — Нали щеше да ми разказваш как си избрал името си, а?
     — Ами слушай, значи. Нали знаеш, че всяко дете трябва да си избере някакво име като стане на седем години, а после, ако някой го осинови, ще си има и фамилия, а пък ако никой не го осинови до 14 години, тогава трябва да си избере и фамилия. Аз все не можех да си избера хубаво име и затова взех и си написах 20-тина имена на един дървен кръг, пробих му една дупка в средата, и го закачих на един пирон в стаята си, така че да може лесно да се върти. После завъртах кръга и хвърлях една стреличка за да видя кое име ще улуча. Да, ама всеки път се падаха различни имена и постепенно всичките започнаха да ми харесват и тогава аз пак взех да се чуди кое да си избера. И така настъпи седмият ми рожден ден, а аз още не бях решил как ще се казвам. Тогава като станах сутринта и се измих и облякох, завъртях кръга, отдръпнах се, затворих очи, и понеже вече знаех накъде да стрелям, хвърлил стрелата и тя се заби в сектора, където пишеше "Дитер". Така реших, че това ще е моето име от сега нататък. Харесва ли ти историята?
     — Ами да, много интересен начин, и правилен, щото щом всички имена ти харесват, а трябва да избереш само едно от тях, то трябва да се приложи някакъв случаен избор.
     — Така е, татко — отвърна момчето и отпи от шейка си. Погледа малко през прозореца, а после додаде. — Само че не беше точно така, защото аз просто си харесах името Дитер, а после измислих цялата тази история, защото всички учители, че и първия ми баща, че и познатите му, все ме питаха как и защо. И на мен ми омръзна да обяснявам скучни неща и си измислих нещо по-интересно. Знам, че не е хубаво да се лъже, ама като понякога възрастните си го просят, как човек да не ги поизлъже малко? Мислиш ли, че не трябва да разказвам повече тази история, а?
     — Хъм, защо пък да не я разказваш? Историята си е много хубава, а и това не е някаква лъжа, с която искаш да измамиш хората. Даже ми харесва това, че си успял да я съчиниш така добре. Ами-и, като си толкова добър с имената, я ми кажи тогава как ще наречем зайчетата? Ако не можеш да го измислиш веднага, то може и по-късно, като ги купя.
     — Че какво му е толкова сложното? — мъжкият ще наречем Бъни, а пък женската — Кати. А ако вземеш още една женска нея пък ще я кръстим Мери. Така на Бъни ще му устроим една полугамия, нали?
     — Пол игамия, от "поли", което ще рече "много", както и градовете са наричат полиси, защото в тях има много хора. Ама ти откъде си научил това? Не е ли рано за 8 годишно момче, а?
     — Ами че от уроците, откъде иначе. Те и хората го правели до миналия век като зайците, ама жените вече ги домързяло да се мъчат цели 9 месеца след като били измислени изкуствените майки. А после взели да ни раждат по държавни поръчки и след това да ни осиновяват. Нас ни водиха веднъж в инкубатора — сумата стаи и във всяка по няколко редици апарати с прозрачни капаци и вътре мърдат някакви гадинки: в едната стая всичките малки, като червейчета, после в другата — по-големи, после — още по-големи, и накрая се раждат вече бебетата, и от тях стават хора като мен и теб. Бър-р, страшничко, ама интересно, ще знаеш. Обаче не ти ли се струва, че този начин е доста сложен, а? Жените не могат да снасят яйца като кокошките и трябва да им бъркат с едни лъжички, а това може и да ги боли. Е, пак по-малко отколкото когато са раждали децата, де, ама все пак. А пък ако бяха като кокошките, щеше да е по-лесно.
     — Живота е много сложен, сине, и не всичко става така, както ни се иска, а иначе предложението ти си струва да се обмисли. Ами, защо не го пуснеш по електронната поща до Европейската Академия, а? — погледна го Зигмунд като се мъчеше да сдържи усмивката си, ала детето забеляза това и се нацупи.
     — Я не ме будалкай! Аз разговарям сериозно с тебе, а ти се майтапиш. Както и да е, кога ще пристигнем?
     — Вече скоро, след 10-тина минути. Извинявай, значи. Радвам се, че си ми толкова умничък. Кой знае, може някога и това да стане, а може и жените да вземат пак да раждат. Те не са се отучили, а просто, както казваш, малко ги мързи. Ето, сега ще се отклоним от магистралата и ще трябва да сляза на земята и да мина на ръчно до къщата. Надявам се да ти хареса.
     — И аз се надявам татко, даже съм сигурен. Хайде карай си спокойно, а пък аз ще помълча малко за да не ти преча.

* * *
     — Здравей, Зиги! Взе ли си вече синчето, а? И как се спогаждате с него? — подметна колегата му Ерих следващия понеделник сутринта в службата.
     — Аха, взех го преди два дни. И вече поръчах две млади зайчета, защото ще ги възпроизвеждаме, както той казва. Засега отношенията ни са бомба. Съветвам те да ме последваш и ти.
     — Ами-и, че аз да не съм казал, че няма да го направя? Всеки човек си има правото на продължение на рода, но до 60 годинки имам време. Още повече, че съм и по-млад от теб, ако помниш. След две години ще почна да му мисля. Хайде приятна работа.
     — Същото и на теб — отвърна Зигмунд и продължи към кабинета си. Там пък го подкачи секретарката му Инге:
     — Как е новият баща и новият син?
     — Бащата е нов, но синът е стар. В смисъл, че аз съм му втори баща, а той ми е първи син, ако така ти е по-ясно. И освен това сме на едногодишна апробация.
     — Също както в секса, нали шефе? Само че там срокът не е фиксиран — подметна тя и продължи сериозно. — Можеш да видиш какво предлага конкуренцията ни във файла REV35. И да не забравиш оперативката в 10 часа! Аз работя по преписката с техническия отдел, ако не си променил нещо указанията си.
     — Добре, Инге. Ако се наложат промени ще ти кажа — и той влезе в кабинета си. Тъкмо работата го повлече и звънна видеофона:
     — Здрасти, скъпи — разнесе се леко дрезгавият глас на приятелката му Хелга. — Получи ли си вече отрочето?
     — А-а, здравей слънчице. Вече сме двама в къщата и е доста интересно. А ти защо не ми се обади през почивните дни, а? Да не си си намерила някой по-солиден мъж от мен?
     — Ако имаш предвид килограмите си, то сигурно мога да си намеря и по-солиден, ама не съм търсила. Но когато мъжът е с детето си жената отстъпва на заден план, така че не исках да ти преча още от началото. И сигурно не съм сбъркала, щом и ти не ме потърси. Е, как сте, казвай!
     — Ами, засега сме бижу. Дитер е голям симпатяга и ще му купувам зайчета. А после навярно и кокошки, защото снасянето на яйцата било по-лесно от раждането на децата, според него. A propos, имам един неудобен въпрос към теб.
     — Мили, нали знаеш, че само позата може понякога да е неудобна, но не и въпросите? — охили се тя от екрана. — Е, питай.
     — Ами-и, извинявай, ама досега не е ставало въпрос за това, та не съм те питал. Не теб вземали ли са ти генетичен материал досега?
     — Имаш предвид дали са ми изстъргвали някоя и друга яйцеклетка, ли? Ами вече три пъти, както си му е реда: на 20, 25 и 30 години, но понеже одъртях вече не смятат да ме търсят. Както и на теб, предполагам, са ти вземали, но по малко по-друга технология. Защо питаш?
     — Ами, сина ми разправя за някакви лъжички, и че сигурно боляло повече, отколкото когато кокошките снасяли яйцата, та рекох да проверя дали е право момчето.
     — Май че твоят симпатяга е прав, само че не мога да ти кажа за кокошките, нали разбираш. Иначе благодаря за сравнението, скъпи петльо. А освен това работата не е само в раждането, а и в миенето на дупето, повиването, храненето, занимавката с него докато проходи и поотрасне.
     — Е, аз просто ти предавам какво каза малкия. А ти заповядай да се запознаеш с него. Надявам се да се харесате. Мисля си, че малко ми прилича, та искам да чуя и твоето мнение.
     — Ами, моето мнение е, че изкуственото оплождане се планира по съвсем други критерии и си е чиста случайност, която няма нищо общо с теб, но това не значи, че е изключено да си приличате, нали така? Е, хайде, чао, глупчо. Ще дойда сигурно в петъка, което ще рече: в четвъртъка да събираш сили и да не ходиш по други мацки. Ха-ха-ха. И тъкмо ще се запозная с твоето генийче и със зайчетата.
     — Чао-чао — и той изключи видеофона чудейки се дали децата се раждат вече много умни или възрастните започват да се вдетиняват много рано.

* * *
     Една привечер, около три месеца по-късно, Дитер си учеше уроците пред монитора, а баща му играеше шах на другия екран и си сръбваше от конячето до него. След известно време от компютъра на детето се дочу бръмчене и разни изстрели и Зигмунд довърши набързо своята игра в автоматичен режим. Зимната вечер отдавна беше настъпила, вътре беше топло и приятно, особено след двете погълнати чашки, и той реши, че момента е подходящ да си поговори пак със сина си:
     — Много бързо взе да си научаваш уроците, а? Сигурен ли си, че всичко си разбрал?
     — Ами, ако не вярваш можеш да провериш файла с оценките ми, татко. Повечето са много добри, а пък чак отличник да ставам не се натягам много. Бъни и мацката също съм ги нахранил, така че какво друго да правя вечерта?
     — Добре, сине. Знаеш ли, че ние с теб трябва да решим един важен въпрос? Коледата наближава а още не сме уточнили къде искаш да я прекараме. Имаш ли предложения по въпроса?
     — Ами, аз си мислех, че ти ще правиш предложенията, а пък аз ще ги приемам, но щом ме питаш може и да помисля. Знаеш ли, тук е малко студеничко и си мисля, че не би било лошо ако можем да отидем някъде на по-топло — в Африка, да речем? Или на някой остров. Никога не съм живял на остров. Само че това може да е много скъпо, а?
     — Може да е, а може и да не е чак толкова скъпо. Не съм проверявал. Ами че защо не вземеш ти да направиш една компютърна справка тези дни, като ограничиш заявката до, например: една седмица, в двуместна стая, за пансион и половина, защото още си малък за цели порции, за морски район, с температура ... нека да е 30↑oC на сянка. Добави, ако искаш банани на корем, коралови рифове, камили, или нещо подобно. Сложи ценови граници от, да речем, 1,000 до 1,200 евро-динара, и да видим какво ще ни предложат. Само че по-специалните изисквания нека да са само опционални, защото не съм сигурен, че където има камили, там растат и банани.
     — Браво бе, татко, цели хиляда динара, че и повече! Още утре ще проверя. Ама ... я да вземем да махнем камилите, а да добавим и Хелга, ако искаш, а? Пък за зайчетата, ще трябва да помолим някой от съседите ни, нали? Еха-а, обезателно ще намеря някой по-евтин остров с банани и маймуни, и кокосови орехи, и ... не знам още с какво.
     — Много добре, момчето ми, ама за Хелга не знам, защото може да не иска, или да си има други планове. Ще трябва да я питам първо.
     — Ами, няма да иска, не я ли виждам аз, че ако речеш и на Юпитер да я поведеш пак ще тръгне. Ти остави на мен тази работа. Ако нещо се запъне, аз ще я навия. Нали затова сме мъже — да си помагаме! — изрече гордо Дитер.
     Я го виж ти мъжлето, ще вземе още малко и в кревата да ме замества, помисли си бащата, ала се усмихна доволно. Какво да се прави, в ХХII век живеем и децата акселерират страшно бързо. Потупа го по гърба и после, сякаш между другото, попита:
     — Я ми кажи ти как мислиш, твоя първи баща ще иска ли да те вземе за постоянно? Защото още нали не е направил заявка?
     — А-а, ти за това ли? Ами, не вярвам да иска, пък и аз още не съм решил. С теб и Хелга ми е по-интересно, ще знаеш.
     — Че защо да не иска, да не сте се скарали нещо с него?
     — Ами, нищо подобно, разбирахме се идеално, обаче неговата мацка обърка работата. Пък и той е малко наивен, ама то сигурно всички мъже са такива, като пораснат, де. Иначе е голям веселяк и ако искаш мога да ви запозная някога. Сигурно ще се харесате. Само дето той предпочита онзи миризлив шнапс, ала негова си работа. Аз, щом още не пия, не мога да имам мнение, нали така?
     — Хъм-м, и какво е объркала неговата приятелка, ако не е тайна? — подхвърли Зигмунд.
     — Ами нещо се скараха, и после се разделиха. А той, нали ти казвам, беше много наивен и все разправяше, че от носа надолу много му приличам, а пък по очите и челото съм се бил метнал на нея. Бабини деветини, ако питаш мен, защото никой мъж не може да си познае семето, нали така? Ама той си вярваше, и после, като се поскараха с нея, като че ли малко взех да му омръзвам. Може и да му напомням за нея, не знам. Но въпреки всичко се разбирахме чудесно. Е-е, с теб е по-друго, защото ти не си мислиш, че съм се метнал на теб, нали? Не ми изглеждаш толкова глупав, татко.
     — Да, да, разбира се, — отвърна бащата, доста изненадан от трезвите оценки на хлапето — това си е чиста случайност, игра на природата, Дитер. Аз те харесвам защото добре се спогаждаме, но чак пък да си мисля, че ми приличаш — не-е, не съм толкова наивен.
     — И аз така реших, значи. Е, хайде да вечеряме, а?
     — Добре, моето момче. Ти нареди масата, а пък аз ще изляза малко навън да изпуша една цигарка и да проверя дали зайчетата вече спят — и Зигмунд се запъти към двора за да приведе мислите си в ред.

     12.1998





          КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ






Рейтинг работы: 0
Количество рецензий: 0
Количество сообщений: 0
Количество просмотров: 8
© 26.11.2019 Христо Мирский
Свидетельство о публикации: izba-2019-2679860

Метки: утопични разкази, социална фантастика, етимология, глупост човешка, свои идеи, български,
Рубрика произведения: Проза -> Фантастика














1