Стихи
Проза
Разное
Песни
Форум
Отзывы
Конкурсы
Авторы
Литпортал

Демократични Ценности





ДЕМОКРАТИЧНИ ЦЕННОСТИ

(популярно есе)


Христо МИРСКИ, 2004





     Резюме

     Това е неголяма реч за демокрацията и морала, от която става ясно, че това са различни неща; също и въобще за демокрацията и за това дали тя е нещо хубаво или лошо и защо тя е такава, каквато е; а така също и за това какво можем да направим, за да я подобрим. Бидейки реч, обаче, авторът се чувства длъжен да предупреди читателите, че самата дума "реч", от гледна точка на етимологията, съдържа в себе си нещо ... отхрачващо, което може добре да се види при паралела с английската дума retch, която се чете точно "реч", но значи: повръщане, гадене. Е, щом като е така, то тук, значи, може да се очакват много плюещи демокрацията неща, особено в приложението (което и затова е на английски, от чувство на авторова стеснителност).



     0. Постановка на въпроса

     През последните години твърде често ме е притеснявала стереотипната фраза за "демократичните ценности", които трябва да защищаваме, отстояваме, прилагаме в работата си, превръщаме в реалност, и прочее, имайки предвид някои морални ценности, възникнали с идването на демокрацията, но работата е там, че такова твърдение, колкото и да съжалявам да го кажа, не може да бъде вярно, по простата причина, че демокрацията, сама по себе си, не съдържа никакви морални ценности! Би било некоректно, да се каже, че тя е непременно неморална, защото тя дори не може да е и неморална, след като не съдържа в себе си никакъв морал, но тя просто не е морална. Искам да кажа, че ако някой не харесва нещо, това не значи, че той непременно го мрази, не, на него то може да му е просто безразлично. Да, ама човешките същества, бидейки несъвършени (нещо, което всяка религия ще Ви каже), имат склонността почти никога да не правят тази "малка" разлика между: едно нещо няма изобщо (или има, но в доста слаба степен) свойствата на даден вид, и то е от противоположния вид. Подобни ситуации на директно преминаване на другия полюс се случват доста често — вземете, например, известното правило, че който не е с нас, той е против нас. Такова бързо залитане на единия край е, също така, причината, поради която Бог трябва винаги да е добър (защото света е толкова прекрасен), или пък, в древните религии, то винаги лош (защото света е толкова жесток към нас), но никога не и безразличен към (уж от Него сътворения) живот, както в същност е, и както твърдят атеистите, но това е вече друг въпрос.
      Моралът, и тук ми се иска да дам една, може би нова, но проста дефиниция, е: система от понятия имаща за цел да обедини хората във времето и в пространството, като при това по-важното тук е времето, тъй като в пространството хората могат да бъдат обединени и чрез употреба на сила. Моралът ни казва кое е добро и кое лошо, как да се държим в обществото, как да живеем така, че да не пречим на другите и те да живеят своя живот, и тъкмо поради това са се появили и религиите (или, по-точно, след като са се появили, те са поели морала в себе си). Но това няма нищо общо с управляващото тяло или държавата, особено при демокрацията; това би могло да има нещо общо, а и действително имаше, в условията на тоталитаризъм, или в средновековните религиозни държави, или в някои ислямски страни (или по времето на фараоните, и прочее). А моралът няма нищо общо с демокрацията още и затова, че при демокрацията върховен е закона, а не морала; но законите могат доста лесно да бъдат направени и неморални, защото те се приемат в Парламентите (а последните, като правило, защитават интересите на власт-имащите и богати граждани, а не на обикновения народ), или най-малкото нелепи (вземете за пример забраната за продажба на всякакъв вид спиртни напитки в САЩ в течение на десетилетия), или пък могат до доведат до тоталитарно управление (както и е станало с идването на фашизма на власт в Германия, но това също е друг въпрос, макар той да е свързан с недостатъците на демокрацията).
     Разбира се, че и моралът също може да е лош, защото хората могат да грешат — то нищо човешко не може да бъде перфектно — но той, все пак, е по-добре приспособен към мястото и времето, и то в интерес на целия народ. Законите могат, както това често и става, да позволяват безнаказаното съществуване на организираната престъпност, докато здравия народен смисъл би отхвърлил такива неща, или поне би се опитал да промени нещо, така че всички да са доволни — защото организираната престъпност е една държава в държавата и тя възниква тогава, когато официалната държава не може да изпълнява правилно своите задачи; това не са просто "лоши хора" (крадци, убийци, и прочее; или "мутри", както напоследък обичаме да ги наричаме), които работят за себе си и против обществото, а някаква организация, която работи в полза на обществото, или поне на немалка част от него (защото, примерно: ако никой не търсеше наркотици, то те и нямаше да се продават незаконно). Обаче ние няма да обсъждаме тук законите, макар че те трябва да се обсъждат, защото: ако те са толкова важни (както, да речем, математиката, езиците, литературата, физкултурата, и т.н.), то тогава те би трябвало да се изучават във всички училища, а пък ако не са толкова важни, то тогава в съдилищата решаваща роля трябва да играе оценката на ситуацията на базата на разбирането за добро и лошо (т.е. на морала) на представителите на обикновения народ, а не на съдиите и адвокатите; и не бива да се допуска по-добрия адвокат да печели делото, ами истината да го печели, и не срещу заплащане, разбира се. Така, но нека продължим с демокрацията и да си зададем сега въпроса

     1. Какво представлява демокрацията?

     Е, разбира се, че демокрацията това са преди всичко свободните избори измежду множество политически партии, което е добре известно. Но работата е там, че това не е разумен начин на избор, а това е така, понеже, ако такъв начин беше разумен, то той би се прилагал и в много други области, като, да речем: в производството и бизнеса, в образованието, в армията и полицията, в здравеопазването, и прочее, ала такъв вид свободни избори не се прилага никъде другаде — може би само някои демократични елементи, но не се избира измежду всички, които искат да ги изберат и без да показват някакви документи за получена квалификация или да се подлагат на някакви изпити, не гласуват всички, които избора може да засяга, нито избират в такива големи групи, където хората просто не могат добре да се познават. С други думи, при демократичния избор: гласуват хора, които не разбират (не познават предметната област на управлението на големи човешки маси), те избират измежду хора, които не познават (не са работили или живели с тях в течение на няколко години, че дори и веднъж не им се е случвало да пийнат едно кафе или бира с тях), и при това не изискват никакви доказателства за квалификация (дори свидетелство, че са психически нормални не се иска, нито някакви психологични тестове).
      Всенародните избори почиват, преди всичко, на измама — че народа трябва да реши, кои да са неговите началници, но народа не избира хора за даден пост, а просто така, абстрактно, съобразно това кой повече му харесва, само че личните симпатии нямат нищо общо с компетентността; а и освен това в Парламентите влизат и представители на "лошите партии" и всички получават съвсем еднакви заплати (ако заемат еднакви постове), а в никое друго съревнование на победените не се връчват същите награди, както и на победителите! Демократичният избор е истински парадокс, защото той противоречи на здравия разум! Но ... — и това е много важен момент — той върши работа (и при това не лоша, в редица случаи)! Е, ама как е възможно нещо, въпреки че противоречи на здравия разум, все пак да може да върши работа? Ами, най-простият отговор тук е, че човешките същества, общо взето, не са много способни да мислят, те, обикновено, мислят чак след като са опитали всички неразумни начини за постигане на целта (и това е причината за масовото разпространение на войните сред всички народи, между впрочем, тъй като има разумни начини за проверка на това кой е по-силен в икономическо, или военно, или интелектуално, или физическо, и прочее отношение, ако това е което трябва да се провери с войната). А на запад някои казват, че човешките същества вече не трябвало да се наричат homo sapience, ами homo mediaticus, защото те се намират под силното влияние на медиите, които, очевидно, ги манипулират. Макар че това и не е чак толкова лошо, щом хората сами искат да бъдат заблуждавани (което се оказва, че било и латинска фраза: "Mundus wult decipi!"). Пък и, освен всичко останало, е добре известно, че най-слабото място на всяка социална система са хората, така че се налага да се работи с материала, с който разполагаме, нали така?
     Можем да се изразим и по-точно, като заявим, че демокрацията е най-добрия ... биберон за народите, понеже запазва системата и прави хората щастливи! И колкото и да е важно щастието на народа, още по-важно е запазването на системата, понеже демокрацията позволява лесна смяна на началниците при запазване на демокрацията. Е добре, де, ще каже някой, но след толкова противоречиви приказки, какво, все пак, мисли този автор за демокрацията, ама с една дума — хубаво нещо ли е тя, или лошо? И тогава авторът ще бъде принуден пак да отговори, че нито едното от двете! Демокрацията е като ... ами като живота — тя не е нито хубава, нито лоша, тя е просто нещо, с което трябва да се живее. Или, ако читателят ми позволи известно лирическо отклонение, тя е нещо като Земята (подразбирайки при това живота, но е от женски род), съобразно сравнението на Ерих Кестнер, която е кръгла, така че като я гледа човек отпред, то той вижда, извинете за израза, ами, вижда ù задните части (или обратното)! И при нас в България, например, мис Демокрация (или по-точно, мисис, защото тя е в граждански брак с Държавата) ни е обърнала задника си вече почти 15 години.
     И ако сега някой попита, как така може в някои страни демокрацията да дава хубави резултати, а пък в други страни — лоши, то тук най-простия отговор е, че всичко зависи от демоса, или че: какъвто е демоса, такава е и -крацията. Но най-простият отговор не винаги е и най-верния (или трябва да го доразвием още), защото тук има, преди всичко, икономически причини, а и избора, дори той да можеше да бъде направен компетентен (което, както вече казахме, не може), е нещо като, например, изваждане на ябълки от някаква кошница! И акцента тук е в това, че в някои моменти (и страни), която и партия или лидер да изберем, нещата, все едно, вървят добре, или, респективно, лошо. С други думи, самият избор изобщо няма (или има много слабо — надявам се, още да не сте забравили, че всичко е само измама или шоу) значение! Ако използуваме нашето яблъчно сравнение, то излиза, че в България всички "ябълки" (и тук се имат предвид не само политическите партии или лидери, те също, но още и икономическата ситуация в страната) са еднакво зелени и кисели, докато, да речем, в една Америка всичките са узрели и пълни със сок. Казано по друг начин, демокрацията е само фон за социалните процеси, а не панацея против мизерията или лошата икономика и организация в страната.
     И за да свършим с този въпрос нека споменем и още един куриозен момент, който е в това, че най-положителната част на демократичната система са не нейните официални органи (Парламента и Правителството), а това, което остава извън тях, т.е. извънпарламентарните сили (такива като: стачки, различни групи и общности, например профсъюзите, църквите, мирните движения, женските и младежки организации, интелектуалците, и прочее)! Или обратното, най-лошата част на демократичната система е нейната официална част! Това е така поради факта, че тя не е ефективна, а преди всичко атрактивна система! Тя е нещо като ... вратовръзката — от нея има смисъл когато сме сити, в мирно време, и в страни с добре развити икономики, а иначе започва да буксува и се проваля. Ала това все пак не е лошо, че извънпарламентарните сили могат да бъдат доста мощни, защото в този смисъл демокрацията може винаги да бъде с нещо подобрявана, след като тя не е съвършена. Нещо повече, демокрацията се базира (независимо, че това обикновено не се разяснява на масите) на допускането, че най-добра партия просто няма, или че всички партии са еднакво лоши (или, ако предпочитате оптимистичната гледна точка, то тогава всички, ама действително всички, партии са еднакво добри), защото ако някоя партия се окаже много добра, то от какъв зор тогава да продължаваме с многопартийните избори? — и тъкмо такава беше постановката на нещата в тоталитарните страни (нещо, което в България ни е доста добре познато). Е, а ако някой вземе да попита, защо ще да е толкова добре, когато нещо не е перфектно, то ми се иска да формулирам едно по-общо правило, което е следното: най-лошото нещо на лошите неща е това, че в тях има и нещо хубаво (поради което те и завладяват масите — вземете за пример наркотиците, да речем, ако те не даваха нищо хубаво на тези, които ги приемат, то те и нямаше да ги приемат); както е вярно и обратното, а именно, че: най-доброто нещо на добрите неща е това, че в тях има и нещо лошо (и затова нещата се развиват, а не стоят на място — вземете за пример, освен демокрацията, още и младостта, или пък силата, която твърде често се побеждава със слабост, и други примери)! Така, и сега нека видим какво може да бъде подобрено (ако изобщо може) и по какъв начин, т.е. да се запитаме

     2. Какво ù е лошото на демокрацията?

     Е, както вече казахме в началото, в демокрацията няма никакъв морал, защото, разбира се, че: не е морално да се избират такива хора, които могат само да се бият по гърдите и да се хвалят, че са по-добри от другите, като презират всички различно мислещи; не е морално да се защищава партийната истина (т.е. частичната, защото думата part значи част), заради лични (или партийни) интереси, без да се мисли за интересите на цялото население; не е морално да се използуват бизнес среди и общи парични средства за лично изтъкване или облагодетелстване; и не е образец на морално поведение да се взема участие в една измама (или заблуда). Откровено казано цялата партийна система също не е добра, защото ако един дърпа нагоре, друг надолу, а пък трети назад, то трудно може да се очаква да има някакво движение напред. И все пак, тъй като демокрацията работи прилично в някои страни, ние можем да се съгласим с необходимостта от партии (защото в по-малки групи хората могат по-добре да се опознаят взаимно), ние можем да приемем и демократичната измама (щом народа толкова настоява на нея), също и бизнес средите и някои присвоявания на общи средства (защото управлението на една държава е също бизнес дейност, а и за да се кандидатира човек за изборите трябват, и то не малко, пари), а можем да приемем и самохвалството (защото ако човек сам не се натиска да го изберат, то как тогава той ще стане известен, че да може народа да го избере?). Е да, ние можем да приемем всичко — дотолкова доколкото трябва да живеем в условията на демокрация — но ... може да поискаме и да подобрим нещо, нали?
     По нататък, демокрацията е неефективна (по същата причина на дърпане в различни посоки), но и това също може да се приеме, защото е редно да търсим умереност във всичко, и след като икономиката през последните един-два века, все едно, се ускори твърде много (за да можем да свикнем с нея и да се чувстваме комфортно в бързо изменящата се среда на съществуване), то известно неголямо забавяне на движението напред не би ни навредило. Обаче, пак, това не е добре за изоставащите страни (като нашата, например), така че при нас трябва да има по-голямо взаимодействие между партиите, и тъкмо затова, защото едно такова обединение на политическите сили е много важно и нужно за нас, то тъкмо затова при нас то и не съществува, което изглежда твърде странно, нали? Както виждате, мисис Демокрация е бая закръгленичка и ние често и гледаме задника. Така че, ако известен разнобой в мненията може и да не пречи на развитите страни (и "номера" при тях е, че там и няма такива големи разлики между партиите, както при нас), то за нас това не е приемливо и ситуацията трябва да се промени.
     Също така е важно да отбележим, че съвременните демокрации не са управление на народа, а само възможност за лесна смяна на лидерите (избрани некомпетентно, както вече говорихме)! Но, колкото и да ми се иска да предложа да направим нашата демокрация власт наистина на целия народ, аз съм длъжен да се въздържа от подобно предложение (навярно, защото аз лично не желая да ставам един от избраните и затова се стремя да бъда обективен, а не пристрастен като тях). Ако всеки можеше да управлява държавата (както некоректно се подразбира при демократичните избори) то това би значело, че управлението е лесна работа, но почти всеки е убеден, че това не е така. Ако би се приложило едно наистина народно управление, то това би довело или до анархия, или пък (ако мнението на мнозинството е решаващо) до още по-голяма некомпетентност. Ами, представете си, например, какво би станало в една бедна страна като България, ако някой реши да пита народа за това каква да е цената на хляба — е, много скоро никакъв хляб вече няма да се прави. Така че: как да постъпим тогава, а?
     И на това място вече възниква необходимостта да почнем да правим известна разлика по отношение на различните начини на управление и влияние върху управлението, във връзка с което трябва да различаваме, по-конкретно: стратегическо и тактическо видове управления! Стратегията това е, най-общо казано, какво да се прави (желанието) и харесва ли ни това, което вече е направено (оценката), докато тактиката това е как да се направи това, което е нужно (или как да накараме държавния "часовник" да прави тик-так). Народът може и трябва да има право на участие в стратегията, но той не може да разбира тактиката и не трябва да се меси в нея! Това е цялата философия, но, действително, не винаги е лесно да се каже къде свършва тактиката и започва стратегията, или обратното. Нещата се усложняват още и от факта, че избраните депутати са, по същество, тактици (тъй като народа или електората са стратезите), но когато тези депутати заемат някакви постове в министерствата те стават стратези, понеже истинските тактици в министерствата не се избират от народа (те просто си вършат работата и знаят как, понеже са професионалисти, а не политици). А освен това народът (стратезите), все пак, нямат нужните познания, за да изберат правилно тактиците — конкретните личности трябва да бъдат предложени от някаква компетентна организация и тук се появяват партиите, които са горе-долу компетентни, макар и не чак дотолкова, колкото би ни се искало.
     Така или иначе, но оценката (ролята на жури) трябва винаги да се осъществява от народа, или, най-малкото, народа (или негови представители) трябва да гласува за всеки закон в Парламента, а и при други важни стъпки в държавната политика, и тъкмо защото това е много важно (и никое друго жури не разрешава на своите членове да вземат участие в състезанията — създаването на законите, в случая), тъкмо затова това не е налице в нито един от днешните Парламенти по света — имаме предвид, естествено, че Парламента създава законите (т.е. част от него), и после той си ги и приема! Ако това не е абсурд, то Вие дайте по-добър пример! Ако в добре развитите страни този парадокс и да може да съществува, то при нас той трябва да бъде премахнат! А той може да съществува в някои страни още и затова, че те имат две Камери на Парламента, а ние нямаме (макар че такива две Камери не е съвсем същото, което ще предложим тук в следващата част).
     Това може да наложи (и ще наложи) някои изменения на Конституцията, но съвсем не е трудно да се провежда гласуване сред случайно избрани представители на народа — да речем сто, или 1,000 (или 10,000, ако искате) — във всеки от гореспоменатите случаи; а даже и сред цялото население може — с помощта на някаква пластмасова карта, като тези за теглене на пари по улиците от банкоматите (фонокарта), и използувайки подобни устройства (даже по-прости, тъй като основната част, за съхранението и броенето на парите, ще липсва), или пък чрез Интернет, от къщи. Действително, няма никакви проблеми за такова периодично гласуване — да речем, веднъж в тримесечие, на до пет въпроса, и с до пет възможни отговора. Без изменения на Конституцията това няма да бъде задължително за Парламента, но почти ще бъде, тъй като надали ще се намери политик или партия, които да посмеят да не вземат под предвид едно такова гласуване. И въпреки цялата простота и разумност на предложението то и до сега не се прилага никъде в света! Но демокрацията е пълна с парадокси, така че: един повече, или един по-малко, не бива особено да ни учудва. Е добре, нека тогава видим какво трябва да се направи, ако сме в състояние да извършим някои радикални изменения в системата, т.е.

     3. Как да подобрим демокрацията?

     Както вече казахме, едно от хубавите неща на демокрацията е това, че тя позволява лесно да правим изменения в системата от долу, използувайки дори извънпарламентарните сили. В дадения случай първото нещо, което трябва да се направи, това е да се подобри Парламента, който позволява да се желае още много, тъй като всички съвременни Парламенти по света се отличават от Ареопага на древна Атина, който се е състоял от 500 Представители, избирани по 10 души от всеки от 50-те рода (тъй наречените "демове"). И разликата, разбира се, не е в броя на хората там, а в относително добрата представителност на населението (ако не ни смущава факта, че жените и робите не са имали изобщо никакви права), защото всички части на населението са били добре представени на родов принцип (но в тези времена това е било същественото), а и самия избор в рамките на демовете в редица случаи може да се е провеждал със жребий. В днешното просветено време ние не обичаме да използуваме случайните методи, особено в политически ситуации, но те са много полезни за получаване на добра представителност на извадката — а са и много прости, понеже има и други методи за избор по няколко параметъра (като: образование, религия, възраст, пол, имуществено състояние, и прочее), но тяхното осъществяване е свързано с някои трудности, а и гарантирането на невъзможността за фалшификация на избора (ако той става на компютър) изисква внимание.
     И така излиза, че всички днешни Парламенти са едни непредставителни извадки на населението (и нашето Народно Събрание, всъщност, е contradictio in adjecto, т.е. противоречие в определението); те би трябвало да се наричат "Политически Събрания", или нещо подобно, защото представят пропорционално само политиците, които в най-добрия случай са 10% (но обикновено от три до пет) от населението! А те и в действителност се наричат другояче, тъй като думата "Парламент" означава нещо като "Говорилня" — като кръчмата, с тази разлика, че тяхната консумация е предварително платена от данъкоплатците. Бидейки умерен, авторът не желае да застъпва твърде радикални становища даже и в радикалните предложения, така че нека съществуващите Парламенти и изборите за тях си останат (щом хората толкова харесват това шоу), но депутатите трябва да се настанят само в една Камера на Парламента, която ще наречем Камера на Политиците. Другата Камера тогава ще наречем Камера на Представителите, която ще се запълва с хора избрани чрез обикновен случаен избор от средата на цялото население във възрастови граници, да речем, от 20 (включително) до 70 (изключително) навършени години, вземайки по двама души от всяка година, което прави точно 100 (и в такъв случай е за предпочитане и Камерата на Политиците да стане също 100 души).
     За да сме сигурни, че този случаен избор няма да може да се фалшифицира, може хората да се избират на базата на уникален персонален номер (при нас това е ЕГН-то, но в други страни може да се използува осигурителния номер, навярно), и всяка част на този номер (месеца на раждане, деня на раждане, а останалата част на номера трябва да се взема по цифри) е нужно да се избира симултантно в различни сфери, и в момента, когато се получи целия този номер, то тогава трябва да се прави проверка дали той съответствува на реален човек, и ако това не е така, то избора да се повтаря (но е достатъчно, това да става само за несъществуващата част на номера, да речем при 30 февруари се преизбира само деня). Тази процедура трябва да се изпълнява официално и да се повтаря периодически, с оглед на осъществяване на частично (примерно, на 50%) подновяване на Камерата на Представителите на всяка половин година. Всички закони и важни държавни въпроси (от стратегически характер) трябва да се гласуват и утвърждават и в двете Камери на Парламента, а иначе да се отхвърлят и оставят в сила старото положение (а ако няма старо положение, което понякога може да се случи, то тогава Камерата на Политиците трябва да има право да взема сама решение, но при повишен процент на гласовете, или нещо от този род). Няма никакви принципни проблеми, които да не могат да бъдат разрешени, ако тази идея се счете за добра. Може дори да се създаде и "Разширена Камера на Представителите", да речем, от 1,000 души, за гласуване в особено важни ситуации (а и за други цели).
     И все пак има още един важен минус в демократичната система и той е в това, че няма някаква независима инстанция (в смисъл от бизнеса или от политиката), която да се занимава с други въпроси, различни от гласуването на законите — да речем с въпроси от морален характер, или за защита на правата на потребителите, или на малцинствата, или за кореспонденция с Парламента чрез нея за всеки гражданин и/или извънпарламентарна организация, или даже за провеждане на разширени съдебни процеси от особено важно значение за страната (както и е било в Древна Гърция), или за други цели. Това е нужно, тъй като е важно да има една такава инстанция (а не много и противоречиви една на друга) и тя трябва да се избира по аналогична случайна процедура (освен ако не предложим обоснован начин за компетентен избор) измежду цялото население. Трябва да се реформира също и съдебната система. И други теми, но всичко, което остава би могло да се изпълнява в рамките на някакви неполитически организации, ако хората имат достатъчно време и пари (а специално те нещо много не се "въдят" в днешна България), за да могат да се организират, тъй като демокрацията, независимо, че тя некоректно се счита за власт на народа, все пак трябва да въвлича все повече и повече обикновени хора в управлението и обсъждането на морала, иначе тя няма много да се отличава от някаква олигархия, или "полито-гархия", или "бизнес-гархия", а това често се оказва по-лошо и от тоталитарното управление.

     04. 2004




APPENDIX

My Salute to the Democracy

     To democracy salute
     I will give, and rather good,
     That is eloquent enough
     Of the matter and the stuff.

     For I like them very much —
     These elections and the such,
     Giving me the right to vote
     Which one we shall take the road.

     Scratching, though, once my head,
     Jumped a thought that namely said:
     "How can we make the choice
     Being laic girls and boys?"

     Either choosing′s very easy
     (And then why to make us busy?),
     Or it′s difficult a task
     (Which to solve we shouldn′t be asked)!

     And it isn′t, let me say,
     Used in business, anyway,
     Not in army, not in schools —
     But if so, then we are fools!

     For the choice from below
     Can′t be competent, you know?
     And, if contest this should be,
     Why the losers, too, take seats?

     And the Parliament, you see,
     Represents not you and me,
     But, let′s say, some three per cent,
     Who are wealthy and potent.

     All in all, it′s just a fake,
     And this gives me right to make
     My salute of special art —
     That′s: ... to give a sound fart!

     07. 2002









Количество отзывов: 0
Количество сообщений: 0
Количество просмотров: 407
© 09.07.2014г. Христо Мирский
Свидетельство о публикации: izba-2014-1086110

Метки: демокрация, плюсове и минуси, популярно и задълбочено, поетично приложение,
Рубрика произведения: Разное -> Публицистика











1